Лий Чайлд полностью

Сервитьорката се появи веднага след като вратата се затръшна зад Нили. Може би в кухнята имаха сигнално звънче. Видяла, че няма нови клиенти, тя се задоволи да долее чашата ми за втори път, след което отново изчезна в кухнята. Разтворих зелената папка.

Три жени. Три жертви. Три снимки, направени през последните седмици или месеци от живота им. Няма нищо по-тъжно от това. Полицията изисква скорошни снимки и стресираните роднини започват да ровят в албумите си. Обикновено предлагат запечатани мигове на радост, портрети или ваканционни снимки. Вероятно защото се стремят да запомнят щастието и усмивките. По тази причина дебелите и мрачни досиета неизбежно стартират с живот и енергия.

Джанис Мей Чапман излъчваше и двете. Беше заснета от кръста нагоре на някакво празненство. Полуобърната към фотоапарата, погледнала право в обектива със спонтанна усмивка. Много добре уловен миг. Снимащият не я беше хванал неподготвена, но и не беше позирала специално.

Оказа се, че Пелегрино е сбъркал, окачествявайки я като хубавичка. Все едно да кажеш, че Америка е «големичка». Хубавичка беше твърде скромна оценка. На живо Чапман със сигурност трябваше да е била ослепителна красавица. Трудно ми беше да си представя по-привлекателна жена. Коса, очи, лице, усмивка, рамене — абсолютно всичко в нея беше перфектно. И просто се набиваше на очи.

Пъхнах я най-отдолу в купчината и спрях поглед на втората жена, убита през ноември 1996 г. Преди четири месеца, както пишеше на прикачената в долната част на снимката бележка. Беше от онези моментални цветни портрети, типични за началото на учебната година в някои колежи. Мрачен фон от опънато платно, столче, разсеяна светлина от замрежени прожектори. Три, две, едно, щрак, благодаря. Жената беше чернокожа, на двайсет и пет-шест, не по-малко красива от Джанис Мей Чапман. Може би дори повече. Имаше безупречна кожа и една от онези топли усмивки, които включват климатиците без външна намеса. Очи като нейните ставаха причина за Междузвездните войни — тъмни, влажни, блестящи. Не гледаше в камерата, а направо я пронизваше. Гледаше ме, сякаш седеше в другия край на масата.

Третата жена била застигната от смъртта през юни 1996 г. Преди девет месеца. Също чернокожа, също млада, също ослепителна красавица. Наистина ослепителна. Беше снимана на открито в някакъв двор. Светлината на късния следобед сякаш се отразяваше от бялата дъсчена стена зад гърба иМ и я къпеше в меко сияние. Косата иМ беше къса, без специална прическа. Три от копчетата на бялата иМ блуза бяха разкопчани. Имаше влажни очи и свенлива усмивка, подчертаваща великолепните иМ скули. Направо зяпнах. Ако някой магьосник с бяла престилка е намерил начин да захрани един от суперкомпютрите на «Ай Би Ем» с всичко, което знаем за човешката красота — от Клеопатра до наши дни, машината би бръмчала най-малко час, след което със сигурност би разпечатала точно този образ, който ме гледаше от снимката.

Преместих чашата си и подредих трите снимки една до друга. Имат нещо общо помежду си, беше казала Нили. И трите бяха на приблизително една и съща възраст. Разликата им със сигурност не беше повече от две-три години. Но Чапман беше бяла, а другите две — чернокожи. Съдейки по дрехите и бижутата, Чапман бе, меко казано, добре осигурена финансово. Първата чернокожа жена, изглежда, не беше, а втората бе направо бедна, по един провинциален начин, съдейки по дрехите, лишените от бижута шия и уши, както и по двора, в който бе снимана.

Три живота, събрани от географска близост, но разделени от дълбока социална пропаст. Вероятно не се бяха познавали и никога не бяха разговаряли помежду си. Вероятно изобщо не се бяха виждали. Не бяха имали нищо общо помежду си.

С изключение на един-единствен факт: и трите бяха смайващо красиви.

23

Затворих папката и я затъкнах отзад в панталона си, под ризата. После платих сметката, оставих бакшиш и излязох на улицата. Беше време да посетя шерифската служба — за известни предварителни проучвания, за пробно проникване. За потапяне на пръст във водата. Никаква демокрация, но това все пак беше обществена сграда и аз имах законното право да вляза там. С намерението да върна една изгубена вещ. Надявах се, че Деверо я няма и ще мога да оставя папката на служителя на гишето. Но ако беше там, щях да играя според обстоятелствата.

Там беше.

Старият каприс клечеше на паркинга, заел мястото най-близо до входа. Една от малките привилегии на началника, както навсякъде. Офис културата си има своите правила. Минах покрай него, отворих тежката остъклена врата и се озовах в стар и занемарен вестибюл. Имитиращ теракотени плочки линолеум, олющена боя по стените и възрастен мъж зад гишето срещу вратата. Беше плешив, с хлътнали от липса на зъби бузи, по жилетка без сако и приличаше на едновремешните вестникари. В момента, в който ме зърна, той вдигна слушалката пред себе си и обяви:

— Тук е.

Изслуша реакцията от другата страна на линията, после махна със слушалката, сякаш беше бейзболна бухалка. Кабелът се опъна като струна.