— Преди не ти казах истината. Поне не цялата. За къщата на баща ми имам предвид. Невинаги сме живели там под наем. Била е негова първоначално. Но когато майка ми се разболяла, открили, че нямат здравни осигуровки. А е трябвало да имат, като част от трудовия договор. Но се оказало, че служителят, който отговарял за осигуровките, крадял техните вноски в продължение на две години. За съжаление липсвали точно в този период, когато майка ми се разболяла. Били обречени. Баща ми плащал, докато можел, после ипотекирал къщата, но нещата се влошили. Банката му я взела, но го оставила като наемател. Достоен ход и от двете страни. Банката проявява някакво разбиране, а татко продължава да служи на обществеността въпреки жестокия удар в зъбите. Много ценя чувството за дълг и достойнство.
— Semper Fi — подхвърлих аз девиза на морските пехотинци.
— И още как. А ти все пак отговори на въпроса ми, каквото беше и намерението ти. След като информацията за колата е класифицирана, значи тя е собственост на човек от Келам. Това ми стига.
— Само ако има връзка между колата и убийството — казах аз.
— Едва ли е съвпадение.
— Съжалявам за баща ти.
— И аз. Беше достоен човек и заслужаваше по-добра съдба.
— Аз ступах онези цивилни — казах ненадейно.
— Наистина ли? — вдигна вежди Деверо. — Как се озова там, по дяволите?
— Пеша.
— Няма начин. До там са над двайсет километра, чак отвъд северния край на Келам се пада. На практика в Тенеси. Не си имал време за такъв преход.
— Какво се е случило там?
— Двама мъже са се мотали наоколо. По работа или просто на разходка. Виждали са оградата на Келам, но не са се доближавали до нея. Някакъв тип излязъл от гората и ги нападнал. Твърдят, че бил военен.
— С униформа ли?
— Не, но приличал на военен. Освен това е носил М-16.
— Странно.
— Знам. Сякаш изграждат забранена зона около базата.
— Защо им е да го правят? Нали разполагат с огромна неприкосновена площ?
— Не знам. Но какво друго би означавало това поведение? Гонят всеки, който се доближи до оградата.
Замълчах.
— Я чакай! — сепна се Деверо. — Кого си пребил
— Двама с пикап. Снощи ми се изрепчиха, а тази сутрин опитаха пак. Реших, че им е станало навик.
— Опиши ги!
— Мазни и мръсни, дълги коси и татуировки.
— С черен пикап, боядисан с мече?
— Аха.
— Това са братовчедите Маккини. В един съвършен свят би трябвало редовно да ядат бой, поне веднъж седмично. Този път няма да бъдеш санкциониран. Приеми го като благодарност за пълните ти признания.
— Но?
— Но не го прави пак и си пази гърба. В момента със сигурност са събрали цялата фамилия и кроят планове как да си отмъстят.
— Много ли са?
— Десетки. Но не се безпокой. Поне засега. Ще им трябва време да се организират. Никой от тях няма телефон, не знаят как да го използват.
В този момент се раззвъняха телефоните в целия участък. Откъм стаята на дебелата диспечерка долетяха разпокъсани фрази, произнесени по радиостанция. Миг по-късно самата тя се изправи на прага. Задъхана, протегнала ръце за опора в рамките.
— Обади се Пелегрино — докладва тя. — Намира се при разцепения дъб, близо до къщата на Кланси. Имаме нов случай на убийство.
25
Двамата с Деверо инстинктивно погледнахме към папката на бюрото. Към трите снимки в нея скоро щеше да се присъедини и четвърта. Още една визита при опечалени роднини. И най-трудното — поредната молба за наскоро направена снимка.
После тя колебливо ме стрелна с поглед.
— Дължиш ми го — казах. — Трябва да присъствам на огледа, просто да видя за какво се самоубивам.
Тя се поколеба още миг, после кимна.
— Окей.
Скочихме и хукнахме към колата иМ.
Къщата на Кланси се намираше на петнайсет километра североизточно от града. Прекосихме притихналия прелез и изминахме около километър и половина по посока на базата Келам. Отвъд железопътната линия. Тук пътят нямаше нито банкет, нито канавки. Вероятно защото канавките се бяха запълнили, а банкетът беше потънал. Равното поле започваше направо от асфалта. Появиха се стари къщи в занемарени дворове с ниски хамбари и паянтови навеси. На верандите седяха възрастни жени, които наблюдаваха дрипави хлапета, яхнали велосипеди. По черния път пъплеха камиони, а покрай него крачеше самотна жена с плетена кошница в ръка, очевидно тръгнала на пазар. Всички лица, които видях наоколо, бяха черни. Всяко място си иска подходящите хора, както ме бяха информирали братовчедите Маккини. Дълбоката провинция на щата Мисисипи през 1997 г.
После Деверо излезе на шосе с две платна. Къщите останаха зад нас. Тя настъпи газта и колата моментално реагира. Неслучайно «Шеви Каприс» беше любимата кола на всички ченгета, най-добрата оферта в стил
