Това място се оказа обширна, обрасла с храсталаци поляна с порутена къща в центъра. Завихме и поехме по алея с две платна, която се превръщаше в обикновен черен път веднага след къщата. Деверо включи сирената за поздрав. На един от прозорците се размаха ръка, мерна се и чернокожото лице на възрастен мъж. Поехме по изоставената земя, плоска като тепсия. В далечината се виждаше самотно дърво, разцепено вертикално от мълния. Двете му половини бяха драматично раздалечени във формата на буква V, по клоните бяха напъпили първите пролетни листенца. Разцепеният дъб. Все още жив и готов за битката си с природата. Все още във форма. Край него беше спряла патрулна кола. Вероятно на Пелегрино.
Деверо паркира до нея и слязохме. Самият Пелегрино се намираше на петдесетина метра по-нататък. Стоеше спокойно и гледаше към нас със сключени зад гърба ръце.
Като часовой.
На десетина метра от него лежеше тялото.
Прекосихме петдесетте метра гола земя. Над главите ни лениво кръжаха три лешояда, очаквайки да се разкараме. Далеч вдясно се виждаше горичка с различни по големина дървета. Между по-тънките прозираше телената ограда, очертаваща северозападната граница на Келам. Лявата част на огромната площ, реквизирана преди петдесет години от Министерството на отбраната, бе старателно оградена от съответно наетия подизпълнител.
На половината разстояние от Пелегрино вече можех да видя някои детайли от проснатото зад него тяло. Беше с гръб към мен. Виждах кафява връхна дреха, тъмна коса и бяла кожа. Скорошен труп. Това си личеше от странно отпуснатата поза, която не можеше да бъде сбъркана.
Деверо не пожела устен доклад от подчинения си, плъзна се покрай него и продължи към трупа, описвайки широк кръг около него. Аз спрях на пет метра и зачаках. Разследването си беше нейно. Място за демокрация нямаше.
Тя внимателно се приближи към трупа, внимавайки къде стъпва. Спря пред него, приклекна, опря лакти на коленете си и преплете пръсти. Извърна се вляво и започна огледа — главата, торса, ръцете и краката. После повтори всичко отдясно наляво.
Накрая вдигна ръка и попита:
— Какво, по дяволите, е
26
Повторих широкия кръг на Деверо, но от север, предпазливо стъпвайки на пръсти. Клекнах до нея, сложих лакти на коленете си и опрях дланите си една в друга.
Започнах своя оглед отляво надясно, после повторих в обратната посока.
Убитият беше бял мъж. Четирийсет и пет годишен или малко по-млад. Метър и седемдесет и шест-седем, около осемдесет килограма. Тъмна коса, която беше започнала да посивява. Тридневна прошарена брада. Зелена работна риза, кафяво брезентово яке, дънки. Окаляни работни ботуши в кафеникав цвят, напукани и ожулени.
— Познаваш ли го? — попитах Деверо.
— Никога не съм го виждала — отвърна тя.
Смъртта беше настъпила от силна кръвозагуба. В дясното му бедро зееше дупка от едрокалибрен куршум, вероятно изстрелян от далекобойна пушка. Панталонът беше подгизнал от кръв, което почти сигурно означаваше, че куршумът бе засегнал феморалната артерия. А феморалната артерия е кръвоносен съд с голяма пропускателна способност. Без бърза и ефективна медицинска намеса смъртта настъпва за броени минути.
Необичайното на картината пред очите ни се съдържаше във факта, че някой се бе опитал да осъществи бърза и ефективна медицинска намеса. Крачолът на десния крак беше срязан с нож, а раната беше частично покрита с дебело парче абсорбираща марля — от онези, които обикновено се използват на бойното поле.
Деверо се изправи и започна да се отдалечава заднешком със ситни и внимателни стъпки. Спря на около четири метра. Аз я последвах по същия начин. Проговори тихо, може би от уважение към покойника. Сякаш трупът можеше да я чуе.
— Какво мислиш за всичко това?
— Имало е спор — отвърнах. — После изстрел. Вероятно предупредителен, но попаднал не където трябва. А може би случаен, но от фатално близко разстояние.
— А защо не смъртоносен изстрел, който пропуска целта?
— Защото стрелецът веднага би го повторил. Би се приближил, за да пусне още един куршум в главата. Но не го е направил, а напротив — опитал се е да му помогне.
— И?
— Разбрал е, че не може да му помогне, изпаднал е в паника и е избягал. Оставил е човека да умре. За което не е било нужно много време.
— Стрелецът е бил военен.
— Това не е задължително.
— Кой друг ще носи полева аптечка?
— Всеки, който пазарува от военните магазини.
Деверо се обърна с гръб към трупа, вдигна ръка и махна към хоризонта вдясно.
— Какво виждаш?
— Оградата на Келам — отвърнах аз.
— Нали ти казах, че изграждат забранена зона — промърмори тя.
