Минах покрай още две къщи, които по нищо не се различаваха от първата. Но най-зле се оказа четвъртата. Тя беше изоставена, с почти скрита в тревата пощенска кутия. Алеята за коли също беше обрасла с треволяци, такова беше състоянието и на прозорците и входната врата. От отводнителната канавка стърчаха бурени, по стените зеленееше плесен, а от пукнатините в основите излизаха растения, дебели колкото китката ми. Стоях в центъра на двуакров терен, който някога вероятно е бил поляна или пасище, но в момента беше само изоставена земя, покрита с храсталаци и дръвчета, някои от които бяха достигнали височина два метра. Мястото беше необитавано от дълго време. Може би две години и повече.
Но на завоя в началото му личаха сравнително пресни следи от автомобилни гуми.
Сезонните дъждове бяха отмили почвата от леките възвишения. В наводнените канавки покрай пътя и алеята проблясваха дълбоки кални локви. На места калта беше изсъхнала и напукана от горещините като току-що изсипан от чувала цимент. Именно върху нея личаха двойните следи от гуми. Веднъж навътре в алеята, после обратно. Широки гуми с нормална шарка. Не нови, но добре напомпани. Следите им се очертаваха съвсем ясно. Определено бяха оставени след последния дъжд.
Заобиколих, за да не оставям диря в близост до отпечатъците на гумите. Прескочих канавката и започнах да си пробивам път сред избуялата до кръста трева по посока на алеята. Ясно виждах смачканите от гумите стебла, по които блестеше зеленикава мъзга. Някои по-яки растения бяха останали цели и бяха отскочили обратно нагоре. По листенцата им личаха петънца моторно масло.
Беше ясно, че водачът на неизвестния автомобил не е влизал в къщата. За това свидетелстваха недокоснатите бурени пред вратата и прозорците. По тази причина аз ги подминах и продължих нататък към някакъв навес за трактор. Пространството зад него се оказа оградено от три страни с дървета. Голо и самотно, оставено във властта на птиците, две от които се виеха в небето над главата ми. Бяха лешояди с големината на пуйки.
Продължих напред към отдавна изоставената зеленчукова градина, оградена с ръждясали колчета срещу заешки набези. Само археолог можеше да разкрие какво точно се е отглеждало тук. Но не и аз. В дъното се виждаше издължена могила, покрита със сочна тъмнозелена растителност. Може би отдавна неподрязвани декоративни храсти, зад които стърчаха две помощни постройки, разположени така, че да не се виждат от къщата. Първата представляваше стар дървен навес, прогнил и срутен в едната си част.
Втората беше място за дране на дивеч, най-вероятно елени.
57
Приспособлението представляваше солидна структура от греди във формата на буквата А, извисяваща се на повече от два метра. Бях в състояние да се изправя в средата, без да се навеждам. Идеята беше ясна: пикапът се приближава на заден ход и стоварва убитото животно между двата крака на голямото А. Завързват задните му крака, а другият край на въжето се премята през горната греда. После използват мускули, за да го вдигнат във въздуха. Надолу с главата, готово за касапския нож. Стара технология, от която лично аз никога не се бях възползвал. Ако ми се хапва пържола, отивам в Офицерския клуб. Много по-просто и по-лесно.
Съоръжението беше старо, най-малко на петдесет години. Гредите бяха потъмнели от времето, тежки и солидни. Очевидно от някакъв местен дървесен вид, който ми беше непознат. Обърнатите на север страни на гредите бяха покрити със зеленикав мъх. Горната греда беше абсолютно гладка, полирана до съвършенство от многобройните въжета, които са били премятани над нея. Нямаше начин да се определи кога е била използвана за последен път.
За разлика от земята отдолу. От пръв поглед личеше, че тя е била разкопана на дълбочина десетина сантиметра, а след това събрана и изнесена. Вместо спечена почва, стара колкото дървената структура, имаше плитка яма с размери метър на метър.
В двора нямаше други полезни улики. Никакви, с изключение на изкопаната пръст и следите от гуми, които не принадлежаха нито на пикап, нито на някакво друго обикновено превозно средство. Навесът до мястото за дране беше празен. По обратния път огледах още веднъж къщата, но отново се уверих, че никой не беше влизал в нея. Стъклата на прозорците бяха покрити с органична слуз, която лесно можеше да се види и по бравата на входната врата. Нищо не беше докосвано. Нямаше отпечатъци, нямаше петна. Многобройните паяжини също бяха непокътнати. Гъстите бурени бяха навсякъде, някои от тях бодливи, а други тънки и деликатни. Всички растяха в естествени посоки — по первазите, по вратите. Липсваха каквито и да било следи от чужда намеса.
