Кал успя да стреля два пъти — безрезултатно, — преди мелконците да се вкопчат един в друг в смъртоносна схватка. Амбразурите на плазмените пушки бяха отворени и при двамата, но никой не рискуваше да стреля, сигурен, че ще последва същият смъртоносен отговор. Изабела се хвърли към търкалящите се по пода влечуги, опитвайки се да определи кой от двамата е запазил всичките си крайници, но поредица изстрели от тъмнината на коридора я накараха да се скрие в мрачната компания на обгорелите трупове.
Оставаше й да чака появата на прехвалените лемакови десантчици.
Кей преодоля коридора за минута и половина. Системата за вентилация работеше с пълна мощност и температурата тук беше успяла да спадне. Той не чувстваше болки в краката от ударите на мелконеца, но знаеше, че вечерта (ако доживееше до вечерта) цялото му тяло ще се подуе.
Люкът на катера беше отворен. Кей се втурна към командната зала — там беше Андрей. Момчетата вероятно бе привързал към леглата.
— Двайсет секунди — бързо каза Кей, виждайки, че ръката на Андрей лежи върху интерфейса на пулта. — Дай шанс на Кас/с/ис.
— С плазмения двигател ли да стартирам? — попита киборгът след четвърт минута. Дач гледаше към един от екраните, където чернееше обгорелият отвор на коридора. Едва ли Кал ще успее да се измъкне, смъртта щеше да я задържи за известно време.
— С гравитационните — нареди Кей. — Кораб, отдели маскировъчния блок след старта. Нека имат две цели.
— Тази база има достатъчно излъчватели и за двайсет цели — увери го Андрей. — Самият аз съм служил на такава…
Лазерният лъч прецизно разряза външния люк и сред вихъра на замръзващия въздух катерът излетя в космоса. — Две цели — съобщи операторът. — Катерът, отдалечаващ се по седемнайсета координата, е менте. Масата му е с порядък по-малка от стандартната. Лемак гледаше в екрана. — Да ги поразя ли? — нетърпеливо попита офицерът. — Можеш ли да отстраниш двигателите, без да разрушаваш кабината? — Полето им си го бива, ще се наложи да използвам тахионни излъчватели. Ще ги превърнат в прах. — Унищожете ментето. В погледа на оператора имаше всичко друго, но не и разбиране. — Изпълнете заповедта. Лемак се обърна към ординареца си. Той беше обучен добре — на лицето му не се бе появила дори и сянка на съмнение. — Нека подготвят „Гореща следа“ и миноносеца ми. Започвайте ремонта. Информацията за случая да се засекрети. Това е всичко. Ординарецът се извърна. — Чакайте. Колко са необратимо загиналите?
— Двайсет и седем души, адмирале. Останалите си имат аТан.
— Индивидуални съболезнования до роднините им. И не забравяйте да ми ги дадете преди изпращането. Аз ще ги разпиша лично.
За своя дълъг живот Лемак бе успял да се убеди колко ценена е по света искрената човечност.
— Вода — каза Томи. Кей, без да престава да пръска тялото на момчето с аерозол против изгаряне, му подаде чаша вода. Краката на Томи още не го слушаха, обаче ръцете си вече владееше.
— След час ще ти излязат мехури — без особено състрадание съобщи Кей. — Но неголеми.
— Измъкнахме ли се?
— Да, вече сме в хипера. Обличай се.
Томи приседна на кревата и предпазливо започна да намъква ризата си. Попита:
— А къде е Артур?
— В каютата си, с Андрей. Той е по-добър като лекар дори отколкото аз като убиец.
На самия Кей преминаването през „фурната“, изглежда, не бе навредило. Имплантираният в кожата керопласт го бе защитил не само от ударите на мелконеца, но и от високата температура. Неизбежният канцерогенен ефект явно не вълнуваше Кей.
— Много ли ви подведох? — попита Томи.
— Умерено — Кей приседна на креслото, замислено наблюдавайки момчето. Между тях имаше ледена стена, която можеха да усетят само те двамата.
— Да пусна музика, шефе? — хитро попита корабът.
— Пусни си тапи в ушите! Питай, Томи.
Момчето внимателно пусна краката си от леглото на пода. Опита се да стъпи и отново се отпусна върху възглавницата.
— Кей, защо размисли? Защо не ме остави там?
— Как се сети? — осведоми се Дач.
— С главата. От мен нямаше полза, не би могло и да има. Ако за щурма ти трябваше още един боец, ти щеше да помолиш фамилията да ти го даде. Нали?
— Да.
— Значи съм ти трябвал за друго. След като спасявахме мой двойник, логично е да е трябвало да го заменя. Тялото си е на мястото, никой нямаше да се втурне да ви гони.
— Браво — съгласи се Кей. — Но не съм възнамерявал да те убивам. Нали ти обещах? Само щях да те упоя.
— Благодаря.
— Разпознавам семейната учтивост. Моля! — Кей стана. — Отивам при Артур. Той е значително по-зле, момче.
— Ти не ми отговори — произнесе Томи и Кей изведнъж наистина разпозна интонацията на Къртис.
— Добре. Ако ти кажа, че ми е дожаляло за тебе, ще ми повярваш ли?
— Не, разбира се.
— Тогава не вярвай.
