Луис позвъни на Кал направо от догарския отдел на „аТан“. Съобщи, че е удължил безсмъртието си и помоли да пратят катер за него. Изабела прекъсна връзката. Достатъчно й бяха грижите с Маржан, над която се трудеше екип от лекари и техници, и с Т/сан, който след схватката със сънародника си се бе озовал заедно с него на операционните маси на мелконските хирурзи. Номачи и сам можеше да се добере до станцията — жетонът на СИБ му позволяваше достатъчно много.
Освен това беше бясна от безгрижието на Лемак. През целия ден адмиралът обикаляше из станцията, контролирайки възстановителните работи, водеше безкрайни преговори с администрацията на планетата и главния щаб, разтревожени от случилото се. Неговата репутация и събитията от последните седмици му позволиха да потуши скандала. Кал не се съмняваше, че накрая цялата вина щеше да бъде хвърлена върху дарлоксианските терористи.
Адмиралът я повика чак през нощта — достатъчно недвусмислен жест. Кал се появи в кабинета му, зачервена от бяс, и беше посрещната с чаша мартини.
— Трябва малко да се поотпуснем — съобщи Лемак. — Армията и СИБ не получават всеки ден такова перване по носа, нали?
— На някой носът му беше доста разбит — каза Кал, поемайки чашата. В дадената ситуация не можеше да се кара с Лемак, но не възнамеряваше да сдържа язвителността си.
— Не споря — адмиралът беше настроен миролюбиво. — Какъв нагъл тип, а? Възхитен съм от вашия Алтос.
— Той не е мой!
— И мой не е, за съжаление — Лемак отпи от виното. — Кал, напразно се нервираш. С какво разполагахме? Момче, в което се препъна цялата система на дознание. Умеещо да издържа всякаква болка и да усвоява наркотиците. Не съм сигурен, че докторът ни знае каква е причината за издръжливостта му. Освен това Артур има аТан и едва ли го бяхме лишили от всички възможности за самоубийство. Просто той беше сигурен в себе си.
— А сега с какво разполагаме? — с ирония попита Изабела.
— Сега имаме ярката следа на катера, който носи момчето право към целта. Ще стартираме сутринта и ще тръгнем по петите им. Къртисмладши няма да издържи дълго, сама го знаеш. Но той явно е решен да изпълни задачата на баща си. Има само един изход — да бърза.
— Ще стартираме сутринта — гледайки през Лемак, произнесе Изабела. — Сутринта…
— Добре ли си?
Кал се сепна. Усмихна се на адмирала — и на лицето й изведнъж се появи безпомощната наивност на онази някогашна ученичка, която лепеше над леглото си портретите на героите от Смутната война.
— Уморих се, Лемак — извини се тя. — Трябваше да убия Алтос — на Таури. Момчето се държеше, защото вярваше в него. Не бива да се оставя на хората вярата в приятелите им — с нея те стават по-силни.
— Какъв приятел му е той? Много добър наемник, на когото са обещали планини от злато и безплатен аТан.
— Ти не видя как се би с Т/сан. Един наемник щеше да се предаде или да загине, прикривайки оттеглянето на останалите. А той имаше стимул и се измъкна.
Дори киборгът изглеждаше уморен. Той излезе от малката спалня (в катера не беше предвиден отделен медицински блок) и намирайки Кей на масата, седна до него.
— Разправяй — каза Кей, допивайки втората си чаша кафе.
— Той ще умре.
— Разбирам. Кога и от какво?
— До седмица. Работата не е в изтезаването, засегнат е костният му мозък. Изглежда, някой се е опитал да стерилизира напълно кръвта му.
— Никакви шансове?
Андрей поклати глава.
— Май си огорчен от нещо? — попита Кей. В погледа на киборга се мярна смайване.
— Разбира се. Операцията е провалена. Мелконецът загина.
Братята бойци дори не бяха удостоени със споменаване.
— Момчето има аТан.
Киборгът се замисли за секунда.
— Тогава защо ни трябваше да го мъкнем до катера?
Кей се наведе към гротескната глава на киборга и с тон, внушаващ доверие, прошепна:
— За да умре на подобаващо място.
Андрей плавно се изправи.
— Аз поемем управлението. Накъде да насоча катера?
— Към Урса.
— При бурлатитата?
— Да. В Имперския анклав, разбира се. Доколкото знам, тамошната СИБ си има достатъчно вътрешни проблеми, за да контролира транзитните кораби. Ти ще се прехвърлиш на някой лайнер за Горра, а ние ще продължим пътя си.
— Добре.
— Андрей! — произнесе Кей, неочаквано за самия себе си. — Ние наистина изпълнихме задачата. Всичко е наред. Предай на Лика, че ще се свържа с нея… при първа възможност.
Киборгът кимна и попита:
— Ти не се ли нуждаеш от медицинска помощ?
Кей така и не успя да разбере какво беше това — неочаквана ирония или ответен знак на симпатия.
— Не, благодаря.
Когато Андрей изчезна в командната зала, Кей се надигна и предпазливо влезе в каютата на Артур.
— Здрасти — тихо каза момчето. Кой знае защо, Дач бе сигурен, че преди излизането си Андрей му беше дал сънотворно, и думите на Артур го завариха неподготвен.
— Здрасти — също толкова тихо отвърна той. — По-добре ли си?
Почти цялото тяло на Артур беше покрито с пласт розов желеподобен мехлем. На лявата му ръка проблясваше автоинжектор, върху гърдите му, впил в кожата му разперените си паякови лапички, беше застинал дискът на кардиоводача.
— Аха. Но скоро ще съм още по-добре.
