Луис избухна в добродушен смях.
— Ама че майтапчия. Да се беше родил като безразмерен презерватив за многократно ползване, щеше да си на мястото си.
— Тъкмо започвам да си уреждам спокоен сексуален живот… — обречено каза танатологът.
— Уреждай си. И помни — колкото повече данни за Овалдови ни дадеш, за толкова по-дълго време ще те оставят на мира. Поздрави любимия.
Луис тръгна към флаера. Не се боеше да се обръща с гръб към хора от подобен тип. Прекрасно е, че мнозинството не приема междурасовия секс. Това прави малцинството полезно за спецслужбите…
Сядайки в кабината, той си помисли, че ако междурасовите контакти се легализират, обществото трябва да бъде настроено против нещо друго. Дали против мазохизма, хомосексуализма или целувката уста в уста — това вече са подробности.
Не бива да се губи такъв удобен слой информатори.
Върху бетонната гладка повърхност на площадката за кацане двестаметровият лайнер не изглеждаше голям. Звукът почти не проникваше през дебелото стъкло. Сновящите от зданието към лайнера и в обратна посока коли изглеждаха като детски играчки на богат малчуган.
„Такъв като Артур Къртис, например“ — помисли си Кей. Но не усещаше в съзнанието си предишната неприязън към момчето. Все пак я беше преодолял. Независимо поради каква причина, но я бе преодолял.
Покрай тях в чакалнята премина още една група пътници. Най-осигурените граждани на Великорусия предпочитаха да емигрират не в Кайзерленд или Сигун, а направо на друга планета. Както винаги се случваше, вероятно именно най-осигурените бяха започнали войната. Жени в кожени палта, мъже в скромни на вид костюми, но само ако ги гледаш отдалече, охранени, наконтени деца. Много водеха на поводи кучета, а грозновата тъмнокожа девойка носеше в ръцете си котка.
— Много ми е мъчно за мама — каза Артур.
— Не мрънкай, сине — спокойно отвърна Кей.
— Много ми е мъчно!
Кей приседна и погледна Артур в очите. Момчето явно беше на границата на нервен срив.
Защо?
Тъжеше за несъществуващата майка? Или за онази, реалната, която Кей не бе успял да види?
— Момче, я да се стегнеш… — Кей прекара длан през лицето на Артур. Усети влага. — Какво ти става?
Артур мълчеше.
Къртис Ван Къртис беше завоювал положението си не само с късмета си, здравия си гръб и правилния подход към хората. Той имаше и добра интуиция, като милата дама Изабела от местното отделение на Службата. Напълно възможно бе Артур да е наследил тази интуиция.
— Хайде да видим какво можем да направим, сине.
Кей хвана Артур за ръката и двамата се приближиха към касата.
— Има места — отзивчиво съобщи момичето със старомодни очила. — Лукс, първа класа, бизнес класа…
— А… извинете, във втора класа…
— На такива разстояния не летят кораби с места втора класа — лицето на касиерката веднага придоби суров израз. Но после тя погледна умоляващото лице на Артур и малко поомекна. — Финансови затруднения ли имате, мистър?
— Да, разбирате ли, трябва да се доберем до Ендория, а нашият кораб… нали и аз самият съм пилот, търгувам… търгувах…
— Хайде да видим какво можем да направим за вас… — Пръстите на момичето запрепускаха по клавиатурата. — Възраст на момчето?
Луис повъртя в ръце дискетата. Браво на танатолога. Нищожество е, ама браво на него. Тридневен запис на паметта на Кей Овалд! Каквито и безсмислици да има там, само факта, че съществува подобен запис, е сензация. Ето какви са нравите в аТан! Ето каква е цената на безсмъртието!
Сложи дискетата в компютъра и се зае да избира програма видеоадаптер. Проклетите аТанци използваха собствени компютри, програми и кодирания…
— И така, като вземем предвид отстъпката заради възрастта на детето, отсъствието на багаж и ненатоварения курс, пътуването ви до Волантис с кораба на нашата компания… цената е четирийсет и осем процента от първоначалната! — Девойката-касиер сви рамене, сякаш самата тя е изненадана от получения резултат.
— Тате… — прошепна Артур.
— Побързайте с решението, до приключването на кацането има петнайсет минути.
— Е, такъв шанс не бива да се изпуска! — махна с ръка Кей. — Оформяйте документите.
Той промуши под прозрачното стъкло на касата документите и сложи кредитната си карта върху панела на интерфейса. Попита:
— Приемате ли карти „аТан“?
— Разбира се…
„Да, лошо се е размазало хлапето“ — помисли си Луис, наблюдавайки кървавите парцали върху стените на каютата. После изображението се покри с розова мътилка — очите на Овалд-старши бяха на път да се пръснат.
Номачи извади от бюрото пакет бисквити. Скъса найлоновата обвивка. Хубаво бе поработил и не му пукаше за наднорменото тегло.
— Върни два дни назад — предложи той на машината. Дисциплинираната обслужваща програма го разбра.
На екрана се появи озъбената муцуна на бурлати.
Луис се задави с бисквитите.
—
—
От отворената уста на Луис върху клавиатурата се посипаха недосдъвканите парчета бисквити.
