Седемдесет и три. Скокове от крехкия мост на живота, увиснал над тъмата на вселенското нищо. Болката на отиващото си съзнание, студеният дъх на вечността — и рязкото дръпване на невронната мрежа, която те връща обратно. Не възкресението е ужасно, а смъртта. Никой в Галактиката не е минавал през аТан толкова пъти — никой не би могъл да си позволи подобно разточителство. Освен Ван Къртис и неговият син. Момчето, умирало постоянно по време на живота си.
— О, Боже! — Кей почувства, че му се завива свят. — На шестнайсет ли си?
Артур кимна.
— За пръв път умря…
— На дванайсет.
Къртис-младши бе умирал всеки месец. Даже по-често — веднъж на всеки три седмици. Какво са в сравнение с това вечните мъчения, обещани на Кей, в случай на неуспех — единственият син на Къртис преживяваше тези мъчения доброволно. Те бяха неговият въздух, неговият хляб, училище… живот. Това момче бе на „ти“ със смъртта.
То вече не можеше да стане възрастен.
— Ти си трийсет и седмият — прошепна Артур. — Водеха ме мъже, жени, юноши, мршанец, десетгодишно момиче. Познавам ви — всички вас. Всичките съм ви виждал в гроба. Отначало всичките сте голяма работа. След вас се лее кръв и никой не може да ви устои. Всичките сте голяма работа… бяхте.
— Аз ще те отведа до края.
— Всичките така казваха. У всички беше и камшикът, и наградата. Вече започнах да усещам, когато нещо се прецака… като сега. Разкриха ни.
— Но ние им избягахме, Артур.
— Ще ни догонят.
— Защо не си успял да се добереш до целта по-рано?
— Не знам. Сякаш нещо се опитва да ми попречи.
— Граалът се дава на достойните. Нали помниш?
Артур леко се усмихна. Отметна глава в отчаян опит да отърси сълзите. Каза:
— Вече не останаха достойни, мой верен слуга. И аз последен имам право да докосна Граала. Защото аз ви изпратих всички вас… знаейки, че само аз съм безсмъртен. Защото аз… аз…
Кей нежно прегърна Артур. За пръв път в живота си прегръщаше дете, което бе по-нещастно от него самия. Бяха се събрали в пространството и времето — две осакатени души: възрастният, който не е бил дете, и детето, което не може да стане възрастен.
— Ще те отведа — повтори Кей. — Аз не съм твой слуга, сър Артур. Аз съм ти доведен брат, малки кралю. Ти ще видиш Граал.
Артур тихо плачеше на гърдите на Кей. Лайнерът се носеше през пространството — стоманено вместилище на хиляди човешки страдания.
— Какво има там, на Граал? — попита Кей.
— Бог — прошепна Артур, без да откъсва лице от мократа риза на възрастния.
— Какво?!
— Бог. Богът от машината.
Пръстите на Артур, вкопчени в раменете на Кей, се разтрепериха и телохранителят не се реши да попита отново.
В този момент пропя звънецът на вратата. Кей се поколеба за секунда, после отстрани Артур. Извади от джоба си носна кърпа и я даде на момчето. Сетне отвори вратата.
На прага стоеше малко момиче с бродирана рокля без ръкави и с къси дебели плитки.
— Добър ден, господине — тя непохватно направи реверанс. — Ние сме ви съседи. Ще се съгласи ли вашият син да ме разведе из кораба? За пръв път летя.
От вратата на съседната каюта ги наблюдаваше русокоса жена. Тя махна с ръка на Кей и каза:
— Здравейте!
— Здравейте! — отвърна добродушно мистър Овалд. Обърна се и попита сина си: — Искаш ли да покажеш на младата дама кораба, Артур?
— Искам, татко — отвърна послушният син. — Здравейте, госпожо.
Изабела Кал гледаше портрета на Артур Ван Къртис. Момчето се усмихваше, надеждно скрито в недрата на компютъра, в отдалечаващия се през хиперпространството кораб. Колко пари, предателства, героизъм струваше тази единствена негова снимка… Колко по-лесно бе в ръцете им да попадне живият Артур.
— Трябваше да се досетя — каза Изабела. — Той страшно прилича на Къртис-старши.
— Разполагаме със записа на паметта на мъжа — опита се да я утеши Луис. — Пребиваването му в резиденцията на Ван Къртис… това не е малко.
Кал му отговори с поглед, който не се нуждаеше от разшифроване. Бяха разполагали с много повече от това „не малко“, а сега цялата слава щеше да остане за сътрудниците на Службата на Волантис.
Номачи реши да играе ва-банк.
— Никой освен нас не знае кои са Овалдови — произнесе той, вперил поглед някъде в пространството. — Можем да изискаме депортирането им от Волантис… или да ги хванем там.
— Ти говориш за измяна — отбеляза Кал със спокоен тон.
— Говоря за довеждане на операцията до успешен край. Длъжни сме сами да задържим Къртис-младши.
— Двама са прекалено много, за да ръководят операция от такава величина.
— Аз имам аТан — побърза да каже Луис.
— Разбирам. Аз също… — Изабела се поколеба. — Ако стане известно, че сме рискували интересите на Службата заради личната си кариера…
— Но ако ние хванем Артур…
— Кой знае за записите на паметта?
— Информаторът ми в „аТан“ и човекът, направил записите. Той едва ли ги е гледал изцяло… само последните минути.
— Унищожаването им възможно ли е?
— На хора от „аТан“? — Луис беше смаян. — Та те всичките са безсмъртни!
— На записите!
— Бандите са станали съвсем нагли, досаждат дори на Имперското космическо пристанище. Защо да не атакуват „аТан“?
