Кадар се качи на втория етаж. Ръбестата цев на „Довода“ в ръцете му нервно потрепваше. Кадар надникна в една от стаите, после в следващата… Не видя нито Кей, нито Артур.
Дали не са на третия етаж? През отворената врата той видя веранда — празна и тиха. Поколебавайки се, Кадар реши да провери етажа до края. Премина покрай маса с неразтребени прибори за двама (тук са, тук са келешите), излезе на верандата. И веднага видя на кревата, под одеялото, очертанията на малка фигура. „Довод-36“, открил мишената, наведе надолу цевта си.
Артур Овалд. Един по-малко. Кадар насочи полизарядника към главата на момчето. „Доводът“ потрепери в знак на протест. Някакви блокиращи мрежи, вградени от яйцеглави хуманисти? Кадар не знаеше, още не му се беше налагало да стреля в деца. С две движения той изключи интелектуалния блок и приведе „Довода“ в режим станер-излъчване. Полизарядникът се втвърди, моментално губейки илюзията за живот.
Кадар натисна спусъка. Включи с брадичката си нагръдния комуникатор.
— Високопоставена, единият е хванат.
— Кой?
— Момчето. Или спеше, или беше решил, че под одеялото нищо не го заплашва.
— Провери в какво състояние е! — Гласът на Кал звучеше триумфално.
Кадар се наведе над леглото, издърпвайки одеялото. Видя навито на руло яке, кристална ваза и десетина едри оранжеви ябълки. Гледката на обикновения натюрморт му оказа странно въздействие — той се вцепени. Досега никой не го беше прекарвал толкова лесно.
Удар в капачката на крака убеди Кадар, че неприятностите му още не са свършили. Той падна и изпълзелият изпод кревата Артур осъществи несложна болезнена атака. Преди Кадар да успее да откъсне ръцете си от слабините, Артур издърпа полизарядника му.
Най-трагичното за Кадар бе това, че е изключил интелектуалния блок на „Довод-36“. Сега оръжието се подчиняваше на всеки — сякаш е обикновен пистолет.
— Аз ви трябвам жив — каза момчето и с обезпокояваща ловкост превключи полизарядника на плазмен режим. — А вие на мен — не.
Кадар изскимтя. Дори не беше страшно, а просто унизително. Сякаш в отговор на това скимтене, стъклото зад Артур се пръсна. Т/сан, претъркулвайки се, падна на верандата. Огромното му тяло веднага направи помещението тясно и чупливо. Единият гъвкав многочленест крайник измъкна „Довода“ от Артур, другият го хвана здраво около кръста, придръпвайки го към металното тяло.
— Сополанко — прошепна Кадар, изправяйки се. Преживяното унижение го бе разтреперило. Дори не си и помисли да благодари на мелконеца. Замахна и удари силно момчето по лицето.
— Напразно, Кадар — студено каза Изабела зад гърба му. До нея стоеше Ахар, озъбен в зловещата усмивка на хищник. — Просто не трябваше да се превръщаш в лапнишаран.
Артур ги гледаше, прехапал устни. Бузата му бе пламнала, но в очите му нямаше нито една сълза.
— Къде е Кей? — с абсолютно друг тон попита Изабела.
Момчето мълчеше.
— Да го разпитам ли? — с готовност попита Кадар, вдигайки полизарядника.
— Вече се потруди — отряза го Кал. — Т/сан, обездвижи момчето.
Мелконецът не се нуждаеше от външни оръжия. Люспите броня на гърдите му се разтвориха, проблесна светлосиня светлина. Артур омекна.
— Търсете възрастния — каза Изабела, поемайки в ръце момчето. В силовата си броня тя бе почти с размерите на мелконеца, в ръцете й Артур изглеждаше крехък и лек. — Това се отнася за всички.
Градовете на Таури бяха малки и патриархални. Кей прекара дватри часа в тихо кафене, което обичаше да посещава преди много години. То изобщо не се бе променило. Тук продължаваха да сервират отлично кафе, великолепно пиле на грил и двайсетина вида плодов сладолед. На Кей дори му се стори, че е познал няколко от редовните посетители.
После поръча два билета първа класа за Каилис. Сега не беше необходимо да се прави на търговец скъперник. Оставаше му още да купи и „Конвой“ за Артур — на Кей не му харесваше мисълта, че момчето е невъоръжено.
— Очакват ви неприятности — каза Изабела. — Укривали сте опасни престъпници.
— А вие нарушихте границите на частно имение, момиче — студено съобщи Хенриета.
— Аз не съм по-млада от тебе, кучко! — избухна Кал.
— Затова пък с възрастта не си поумняла.
Изабела и Мухаммади се спогледаха.
— А какво ще кажеш за котарака? — с хитро изражение попита Кал. — Черният котарак, който обича да гледа учебни програми?
— Глупости — сухо отвърна старицата.
— Нима? А ако помоля мелконеца да намери котарака? И да му отвори черепа, за да видим мозъка му?
— Гадна подла мръсница! Да преследваш деца и животни не е голямо геройство!
— Т/сан!
— Не е необходимо! — Гласът на Хенриета трепереше. — Оттеглям претенциите си.
Кал тържествуващо огледа подчинените си. Кадар раболепно се усмихваше. Луис, който държеше неподвижното тяло на Артур, кимна одобрително.
— Къде е Кей Овалд? — Изабела отново се обърна към старицата.
Хенриета мълчеше.
— Ах. Така няма да се разберем.
— В града е. Не знам кога ще се върне.
Старицата извърна поглед.
Кал се замисли за момент.
— Тръгваме си. Кей не ни е толкова необходим… провървя му.
