Линията на бляновете полностью

— Ктар - каза бурлатито. То бавно изтласкваше човека от поляната. Сред дърветата, независимо от внушителните си размери, извънземният би получил решаващо предимство — неговите предшественици бяха живели в горите.

Кей Дач се спря. По всичко изглеждаше, че крайното оскърбление го беше извадило от равновесие. Бурлатито се озъби и се хвърли в атака. Предсмъртните удари, които би могъл да нанесе самоувереният човек, не го притесняваха.

Ударът беше един-единствен, между ребрата и корема. Бурлатито направи още една крачка и спря. Разтворените за смъртоносна прегръдка лапи започнаха леко да потрепват.

— Оооо… — От бурлатито се изтръгна нещо средно между стон и песен.

Кей го изгледа за секунда, после леко го бутна в гърдите. Бурлатито тежко се строполи по гръб. Тялото му бе обхванато от конвулсии.

— Хубаво ли ти е? — поинтересува се Кей, присядайки до повредения си противник.

— Лим… - прошепна бурлатито.

— За кого работиш?

— Нрап-по.

Кей не знаеше какви са тези „Бдящи денем“, но не беше трудно да се досети. За всеки случай той уточни:

— Кой отведе Артур?

— Изабела Кал… СИБ — Инцедиос…

Кей подсвирна. Русокосата мръсница ги беше последвала на разстояние петдесет парсека, въпреки дарлоксианския плен и десанта на силикоидите.

Избягалите от пасивно наблюдение не ги преследват толкова енергично.

— Браво, Кей, браво.

Той се обърна. Старицата одобрително кимна:

— Отдавна не бях виждала такова мило отношение към чужди раси. А за шоковите точки знаеш ли?

— Знам — Кей се изправи, защото потрепванията на бурлатито бяха станали прекалено бурни — Къде е другият?

— Или в „аТан“, или никъде. Не знам защо, но ми се струва, че „никъде“.

Бурлатито застина.

— Не аз ги доведох, Кей — каза Хенриета. — Нямам нищо общо с извънземните… и с хората, които ги взимат в отрядите си.

— Имаше ли още някой?

— Мелконец. Момиче-механистка, порядъчно трансформирана. Твърдоглав дебелак. И русокоса девойка в ролята на командир… Ще режеш ли ушите?

— Какво? — не разбра Кей.

— Ушите. Ушите на мечока. Законен трофей… ценен талисман. Разправят, че увеличава потентността при мъжете.

— Имам си достатъчно. По дяволите!

Кей подритна бурлатито и се затича към мястото, където лежеше Рашел.

— Потърпи — каза Кей на момичето. Той държеше главата й на коленете си, а Хенриета се суетеше, сваляйки дрехите й и слагайки превръзки върху раните й. Диванът, върху който бяха сложили момичето, се покри с ръждивокафяви петна.

— Ама че звяр, извънземна твар… — мърмореше Хенриета. — Как е изподрал детето… не се притеснявай, малката. Няма от какво да се страхуваш. Бурлатито умря, напълно. Чичо Кей го уби, да им бъде за урок.

— Леличката също не е дремела — отбеляза Кей, гледайки овъглената каса на вратата. Отмъкнаха трупа до рамата с органична тор и го хвърлиха вътре, но неприятната миризма си оставаше.

— Добре, добре — продължаваше да гука Хенриета. — Раните не са дълбоки, само на външен вид са страшни. Ще ги превържем, за седмица ще заздравеят, после ще разкараме и отоците. Леля Фискалочи умее да лекува, пак ще станеш красавица като преди.

— Това задължително ли е? — попита Кей. — Фъфленето? Забелязал съм, че можете да говорите и по друг начин.

— Чичо Кей е груб — съобщи Хенриета. — Груб, макар и добър. Нашата планета е тихичка, страх ни е от такива хора. Ние сме едни такива мирни… старци, дечица…

— Да, защото младежите обикновено служат в Имперските сили — уточни Кей. Намигна на момичето, което търпеливо понасяше както превързването, така и бърборенето на старицата. Рашел му намигна в отговор, почти с лекота. Вцепенението й бе започнало да отминава.

— И последният пластир… — въздъхна Хенриета. — Ех, да имаше целебни билки… обаче не знам дали ще помогнат при такива рани.

Кей само поклати глава. Попита момичето:

— Пробва ли да говориш?

Тя облиза устни. Прошепна:

— Рашел.

— Какво?

— Рашел. Така се казвам.

— Аз съм Кей. Благодаря за „каишката“.

— Вие ще отървете Артур, нали? Ох!

Хенриета виновно отдръпна ръката си. Поклати глава:

— Нима и реброто ти е счупено? И търпиш?

— Търпя — призна си Рашел. — Вие не бързайте с лекарите, ако трябва да се печели време. Аз ви разбирам.

Кей и Фискалочи се спогледаха.

— Ето такива ни се раждаха между рейдовете — каза Хенриета. — Защото на Империята й трябваха войници. А после се хвърляха под куршумите.

Дребните кучки винаги се хвърлят под дюзите…

Кей Дач тръсна глава, сякаш се опитваше да изтръска паметта си. Каза:

— Трябва да тръгвам. А вие повикайте лекар.

Хенриета се поколеба.

— Рашел, скъпа моя, ще изтърпиш ли петнайсет минути?

— Поне час.

— Само четвърт час. Кей, трябва да пийнеш едно кафе.

— Е, щом трябва… — Кей отпусна главата на момичето върху възглавницата и каза: — А Артур ще го спася. Не се съмнявай.

— Там има една такава… със сребърно лице.

— Ще направя от него обеци и ще ти ги изпратя.

— По-добре пръстенче — отвърна момичето, след като помисли малко. — Мама не ми разрешава да си продупча ушите. И… така е по-интересно. А вие ще дойдете ли пак при нас?

— Разбира се. Да си ближем раните. Или да вербуваме доброволци за малка война.