— В какво ме забърквате, мистър? Какви трупове? За съучастничество тук наказват по-строго, отколкото за убийство.
Неочаквано тези думи имаха ефект.
— Колкото по-бързо намеря колегата ти, толкова по-големи шансове има той да оцелее — спокойно съобщи мъжът. — Засега в нищо не си се забъркал.
— Той е в стая сто и седем — Нарасин взе решение. — Работил е през нощта, сега почива…
— Благодаря.
Мъжът се отдалечи от рецепцията, после се обърна и допълни:
— Имай предвид, че имам аТан.
В бюрото си Нарасин имаше старичък, но надежден лазерен „Стил“, а чрез комутатора би могъл да се свърже със стая сто и седем за две-три секунди. Но той седеше неподвижно, гледайки увлечения в шпиониране детектив. Притежаването на аТан е прекалено тежък довод за беден служител в скромен хотел. С Дьордж никога не са били приятели, явно нямаше и да станат.
Кей чука на вратата три минути — тихо, но монотонно. За миг дори му се мярна мисълта, че портиерът го е излъгал.
После вратата се отвори.
— Това е служебна стая — запълвайки отвора, каза мургавият брадат човек. — Какво искате?
— Сега ще узнаеш — отвърна Кей, хващайки Дьордж за реверите на пижамата. Платът запращя, но той натика смаяния портиер в стаята.
— Ти, животно… — Саване се отскубна, разкъсвайки пижамата. И застина, вглеждайки се в лицето на Кей.
— Аз съм. Позна ли ме?
— Мистър… — По лицето на Дьордж се смениха всичките възможни емоции. — Изключително се радвам… вещите ви са невредими… аз се осмелих…
— А, ти освен всичко друго и крадеш?
Кей удари портиера в корема, чак в последната секунда съобразявайки, че му е нанесъл бурлатския удар със забавено действие. Дьордж Саване се строполи на пода, без да издаде обаче никакъв звук. Страшно го болеше, но очакваше и много по-лоши неща.
— Повече няма да те бия — обеща Кей, — ако проявиш благоразумие.
— Мистър… Кей Алтос? — Саване леко му се усмихна от пода. Явно не беше от глупаците, които ще се опитат да се бият. И усещаше разликата между любителя и професионалиста. — Не съм виновен, мистър Алтос. Ще ви върна вещите, всичко ще върна.
— Така ли? И с какво ще ме ощастливиш? — Кей не беше съвсем на себе си. Не възнамеряваше да убива портиера, особено пък с удар, научен от извънземен.
— Дрехите, вещите, триста „хартийки“, „Пчела“, кредитна карта… — занарежда Саване.
— Дори и дрехите? В какво тогава са ме погребали?
Дьордж предпазливо се надигна. Нямаше опит в общуването с преминали през аТан — в „Лошо време“ не отсядаха богаташи.
— Не знам, полицията отнесе тялото, очевидно са го кремирали.
— Отвратително! — Кей се настани на разхвърляното легло, сложи възглавницата зад гърба си. — Постоянно не ми върви. Добре, остави всичко за себе си.
Дьордж пооправи разкъсаното горнище на пижамата си. Самоувереността му започна да се възвръща.
— Това беше трагедия за целия хотел, мистър Алтос. Не бяхме имали убийство почти две години. Изключително неприятно, повярвайте ми…
— О, я стига. Досещаш се кой ми трябва, нали?
Портиерът закима:
— Момчето?
— Момчето — съгласи се Кей. — Славното момче с алгопистолета.
— Той избяга през прозореца… втори етаж, нали разбирате…
Кей поклати глава:
— Не, не разбирам. На вашата скапана планета имам длъжник. Или онова момче, или ти.
По тялото на Саване изби пот.
— Почти нищо не знам, повярвайте ми! Той каза, че се е договорил с вас по телефона. Прибрах петарка, но откъде…
— Дори във вашата дупка не пускат толкова лесно в хотелите. Какви документи ти представи, освен петарка с портрета на императора?
— Училищен пропуск, но не помня името.
— А на мен ми се стори, че имаш отлична памет за имена.
Саване се предаде:
— Да, спомням си. Сигурно беше фалшификат, но…
— А, ти и на момчето искаше да му съдереш кожата? За мълчанието? — Кей Дач поклати глава — Камък ми падна от сърцето, благодаря ти. А сега — името!
Томи Арано, слушател на третия кръг от общообразователната програма, излезе от училището. Беше на тринайсет и по законите на Каилис нямаше право да управлява дори мотопед. Не можеше да се каже, че това особено го потискаше. Той обичаше дъжда. Квадратът на училищния двор, обикновено прашен и многолюден, сега беше измит и свеж. Светлолилавият сумрак, сменил пладненската горещина, бе направил опротивелите учебни корпуси тайнствени и непознати.
Ахмеди, негов познат от четвърти кръг, тъкмо вземаше от охраната мотоциклета си, паркиран на стоянката. Забеляза Томи и му махна с ръка:
— Хей, герой! Да те откарам?
Томи поклати глава. Ахмеди сви рамене и запали двигателя. Премина бавно покрай момчето, подхвърляйки:
— Да не се намокриш?
— Няма — слагайки качулката си, отвърна Томи.
— Правилно, аз ще те откарам — каза някой зад гърба му.
Томи се обърна. Дълъг шлифер с вдигната яка, нахлупена над очите шапка — всичко това му попречи да познае веднага човека, когото беше виждал само веднъж. Когато все пак си спомни — по-скоро по гласа, — вече беше късно.
Кей Алтос сложи ръка на рамото му, каза:
— Нали обещах, че ще се върна. Помниш ли?
