Вратата на камерата се отвори. На прага стоеше Изабела Кал, жената, разпитала Артур на Инцедиос. В същата свободна синя пола и бяла блуза с широки ръкави. Къртис не я беше познал под силовата броня в къщата, но сега почувства странна гордост. Интуицията не го беше излъгала. Бяха избягали навреме от Инцедиос, но службата бе успяла да ги догони.
— Свърши ли, Луис?
— Ей сега.
— Приключвай и иди в командната зала. Тук е прекалено тясно.
— По-добре да се изпотя в бронята, но няма да позволя момчето да се измъкне — с лека обида изрече Номачи.
— Браво.
Луис прикрепи към кожата на момчето управляващата микросхема. Измъкна спрея с фиксатора и внимателно покри гърдите на Артур с прозрачна ципа.
— Готово.
— Върви!
Номачи се надигна, хвърли на Артур последен доволен поглед и тромаво излезе. Къртис-младши и Изабела Кал останаха насаме.
— Ето че отново се срещнахме — каза Кал почти нежно, заставайки на колене до Артур. — Нали знаеш какво ми е нужно?
— Добър психотерапевт.
Изабела се засмя. Гласът й беше звънък, щастлив.
— Не, сега това няма значение. Ти си Артур Ван Къртис. Ще отречеш ли?
— Няма да отговарям на въпроси.
— Ние умеем да ги задаваме, Артур. Вие изгубихте и ти нямаш избор.
— Къде е Кей?
— Значи ти искаш да задаваш въпроси? Добре, ще ти отговоря. Кей скоро ще го доведат.
— Ха-ха — каза Артур с най-противния глас, на който бе способен.
— Уверен си в силите му? Няма да споря. При малко късмет добре трениран човек може да се спаси от бурлати… или дори да го убие. Но Кей не ми трябва особено. Той е пешка, прикриваща краля. А самият крал… — Изабела протегна ръка и потупа Артур по бедрото — … кралят е в пат.
— Знаете ли — замислено каза Артур, — аз изобщо не се притеснявам от вас.
На лицето на Кал се мярна странно изражение, сменено с усмивка:
— Ти не си на дванайсет, приятелче. Хитрият ти татко те е подложил на аТан, за да заблуди всички. На шестнайсет си и мисля, че си имал достатъчно момичета, за да свикнеш…
— Не — Артур се усмихна и Кал не хареса усмивката му. — Аз съм стеснителен. Но от вас не ми пука. Вие вече сте мъртва. От момента, в който насъскахте против мен и Кей бандата си. Не се комплексирам от трупове.
— Ще се наложи да ти доказвам, че съм жива.
Гласът на Кал не обещаваше нищо добро. Но ръцете й, изглежда, живееха свой собствен живот.
— Вие няма да имате аТан, няма да имате работа, няма да имате роднини — продължаваше Артур. — Ще ви заточат в такава дупка, която дори си няма име. По лично нареждане на императора… той… ще се… съгласи… с Ван Къртис…
— Е, как е, още ли съм жива? — Кал се засмя.
— На вас наистина ви трябва психиатър — каза Артур.
— Не, момче. На мен ми трябва „аТан“ и ти ще ми разкажеш как баща ти осъществява последния етап на монтирането. Трябва ми инструкция как се убиват хора с невронна мрежа. И последното, което ми трябва… — Кал се наведе над момчето и прошепна: — Истината за това накъде летеше. Каква е тази работа, че Къртис праща за нея сина си?
— Устата ви вони — каза Артур.
— Ти ми омръзна — съобщи Кал. Вратата на камерата се отбори и жената се изправи. Маржан Мухаммади ги гледаше безизразно. — Добре е, че дойде. Поработи с момчето.
— До каква степен?
— До три „а“. — Кал намигна на Артур: — Ще ти хареса.
„Шансът“ не беше особено тежък. Шестцевната автоматична неприцелваема система с лазерен огън, иначе казано — ветрилната лазерна конструкция на Мартизенски, на езика на простолюдието — „дърворезачката“, приличаше най-вече на старинна многоцевна картечница. Шестте цеви бяха събрани в пакет около въртяща се ос. Всяка цев бе леко отклонена встрани. При работа въртящите се лазери се включваха за неопределено време в случаен ред, което им даваше време за охлаждане и осигуряваше обширна зона на поразяване. Това оръжие беше сродно с „Ултиматума“, оръжие от Смутната война, предназначено за зле обучени войници или за бой на единак с група.
На Кей му бе приятно да се смята за единак. Той не знаеше колко хора и извънземни ще излязат насреща му. Хенриета беше видяла четирима, но това още нищо не значеше. Впрочем мелконецът можеше да бъде броен за десетима, както и момичето-механистка.
Той вървеше през градината, внимателно опитвайки се да открие някакви следи. Противниците му също бяха професионалисти. Бе напълно вероятно корабът на Службата вече да е в орбита и да му остане само да се любува на оголеното от трева място, откъдето е стартирал корабът.
Сетне Кей почувства миризмата на изгоряло. Ветрецът я донасяше от запад. Той едва не мина покрай целта си. Корабът се бе приземил съвсем близо до къщата.
— Надявам се, че градината ви е застрахована… Ванда Каховски — каза Кей, сваляйки предпазителя на „Шанса“. Цевите на лъчемета тихо запяха, завъртайки се. Нямаше вибрации, оказа се, че ветрилникът е отлично балансиран, и Кей кимна със задоволство.
