Той разпери ръцете си, обковани от люспи металокерамика. Плазмените огънчета за последен път докоснаха овъгленото тяло и се просмукаха в порите. Войникът седна на пода. Младо момче, неуспяло дори да облече броня, с някакъв слабомощен излъчвател, който така и не бе стрелял…
От коридора за техническа поддръжка излязоха по същия начин, по който бяха и влезли — като разтопиха част от стената. Озоваха се в казарма, в която нямаше никого, освен дневалния — целият личен състав бе зает с издирването им.
— Преследвачите се приближават — каза Андрей. Той приключваше с минирането на отвора — всъщност, това едва ли щеше да им даде нещо. По време на бягството си те бяха оставили след себе си десетина мини уловки, но нито една от тях не се бе взривила. Не само киборгите притежаваха чувствителни детектори.
— Минирай тялото — нареди Кей. Премина покрай грижливо оправените легла, предпазливо открехна вратата. Пред него се откри голяма зала с обрасли с лиани стени, трева, издигаща се направо от мекия шуплест под, и не твърде убедителна, но симпатична холограма на небе, закриваща тавана.
— Рекреационната зона? — поинтересува се мелконецът. Той бавно измъкна от корема си повредената лапа и се опита да стъпи на нея.
— Да.
— До затворническия блок има двеста и четирийсет метра.
Приближи се и Томи, чиято броня продължаваше да се стреми да следва Кей. Момчето вече не държеше „Довода“ си готов за стрелба — очевидно бе решило, че няма да му се наложи да стреля. Дач, срещайки замисления му и въпросителен поглед, се извърна.
— Да тръгваме.
Андрей отстъпи от мъртвото тяло и бързо се насочи към Кей. В гласа на киборга нямаше емоции, само намек за гордост от добре свършената работа.
Те притичаха през рекреационната зона — от време на време Андрей спираше и закрепваше на дърветата, притискаше към пода или хвърляше през „небето“, към тавана, дребни дискове. Дисковете се прилепваха, моментално променяха окраската си в зависимост от цвета на мястото около себе си и се разливаха по повърхността.
— Ще е разумно да оставим преграда, командире — неочаквано се обади единият от близнаците, този, който бе унищожил диспечерския пост. — Сервомоторите на десния ми крак са повредени, не мога да поддържам необходимата скорост.
— Ще се постараеш — отвърна Кей.
Към рекреационната зона излизаха вратите на двайсетина казарми. Сигурно там също имаше дневални — за тяхно щастие звукоизолацията не им даваше шанс да чуят трополенето и да умрат.
Изходът беше само един — широк коридор към транспортния възел на жилищния сектор на базата. Там излизаше и коридорът на затворническия блок.
— Ако използвахме десанти по-често, щяхме да победим хората — отбеляза мелконецът. Гласът му беше равномерен — влечугите-киборги вече отдавна бяха отделили говорните функции от функциите за газова обмяна — Базите ви са беззащитни.
Кей не си направи труда да отговаря — за разлика от мелконеца при него не бе все едно дали ще се задъха. На бегом се изнесоха в коридора — там беше безлюдно и тихо. Прекалено тихо. Преодоляха петдесет метра за седем секунди — и дори нишите в стените, където би трябвало да дежурят часовите, бяха празни. Квадратната зала на транспортния терминал изглеждаше изоставена. Вратите на асансьорите бяха отворени, ветрилото от коридори — абсолютно чисто.
Прекалено тихо. Прекалено безлюдно.
Смъртоносен късмет.
— Назад! — извика Кей, повдигайки „Ескалибура“. Мелконецът със звънтене изправи крайниците си, преминавайки в бойна форма. И в този миг чакащите ги в засада получиха заповед да атакуват.
Локалните свивания на пространството бяха абсолютно нова технология, недостъпна дори за фамилията. Изпукванията на изключените генератори се сляха в равномерен шум: и там, откъдето те току-що бяха преминали, и в другите коридори, и насред терминалната зала започнаха да се появяват хора в силови брони. Единият от тях се появи в точката, където стоеше Андрей, и киборгът беше отхвърлен встрани, под корема на мелконеца, сега изглеждащ като огромен паяк.
Нямаха намерение да ги хващат живи. Уцелиха Кей на два пъти, преди той да открие огън — без да гледа в противника, тежко подскачайки от едно място на друго. „Серафим“ се държеше прекрасно. В точката, където попадна лазерният лъч, избухна облак от странен, огледален дим, в който се преливаха всички цветове на спектъра. Плазменият заряд сякаш не нанесе никаква вреда на бронята.
Нападателите бяха прекалено много. Те се страхуваха да използват тежко въоръжение, за да не се засегнат един друг. И малката групичка, стояща в центъра на залата, получи шанс.
Мелконецът, смешно подскачайки на тънките си лапи, тичаше по периметъра на помещението. Плазмената пушка, подала се от гръдния сегмент, не преставаше да стреля. Предните лапи без умора раздаваха чудовищни шамари на войниците.
Той беше най-опасният противник и, както често се случва, накара враговете да забравят за останалите.
