От тоя момент нататък Дилън стана мълчалив като гроб. Стигнаха края на скалите недалеч от мястото, където бяха слезли на брега, без да срещнат отряда, изпратен по дирите на Барнстейбъл. Старият моряк се поспря до ръба на пропастта и огледа с опитно око просналата се пред тях водна шир. Морето вече не спеше, а бушуваше и блъскаше сърдито подножието на скалите, на които бе застанал Том, и белите гребени на вълните пръскаха високо своята пяна. Обгръщайки с поглед целия източен хоризонт, кормчията изръмжа глухо. А, после, като удари силно дръжката на харпуна в земята, продължи по самия край на скалите, мърморейки страшни проклятия, които изплашеният му спътник сметна за адресирани към него. Струваше му се, че разгневеният му и възбуден водач нарочно се старае да върви все по края на шеметната бездна въпреки нощния мрак и силния вятър, който от време на време връхлиташе яростно върху им, и неведнъж вързаният пленник си помисли, че ще полети надолу. Но, разсъдливият кормчия сигурно си имаше причини за тази привидна непредпазливост. Когато изминаха около половината разстояние от мястото, където бе слязъл Барнстейбъл, дотам, където той трябваше да се срещне със своя кормчия, краткото затихване на вятъра им позволи да доловят смътно гласове, които накараха Том мигновено да се закове на място. След като се ослушва напрегнато една минута, изглежда, взе решение. Той се обърна към Дилън и макар че заговори шепнешком, гласът му беше твърд и решителен:
— Само една думичка и ще умреш! Трябва да се спуснем от скалите! Ще си служиш с „моряшка стълба“ — стъпваш, където налучкаш удобно място и се ловиш за пукнатините. Слизай, ти казвам, или ще те хвърля като мърша в морето!
— Смилете се, смилете се над мен! — замоли се Дилън. Дорй денем ми е трудно да го направя, а при тая тъмнина като нищо ше загина.
— Слизай! — заповяда Том. Или…
Без да се бави повече, Дилън се заспуща с разтреперани крака в зейналата под него страшна бездна. Кормчията го последва и то тъй бързо, че блъсна пленника, който бе застанал разтреперан на една скална издатина и тялото на ужасения нещастник увисна над прибоя, който се разбиваше с гневен грохот в канарите долу. Дилън неволно извика, когато усети, че се плъзва от тясната издатина и този вик отекна в страшната нощ като вопъл на духа на бурите.
— Ако чуя още веднъж гласа ти, ще ти отрежа буксирното въже, негоднико, предупреди го строго морякът. Тогава само ангелите ще те измъкнат оттам!
Стъпките и гласовете сега се чуваха ясно, а след малко до ръба на пропастта точно над тях се показа въоръжена група.
— Беше човешки глас — каза един от тях, като че някой викаше за помощ.
— Едва ли са хората, които търсим — възрази сержант Дрил, защото нито една парола, която съм чувал досега, не прилича на тоя крясък.
— Казват, че често в буря по нашия бряг се чували такива викове — обади се глас, в който не звучеше увереността на войник и според поверието това са удавени моряци.
Слушателите се засмяха тихо и подхвърлиха някак неохотно някоя и друга шега по адрес на суеверния си другар. Но изглежда, че тази сцена бе подействувала дори на тия, които никак не вярваха в чудеса, защото след още няколко подобни забележки цялата група се отдалечи от скалите с бърза стъпка, несъмнено ускорена от естеството на разговора. През цялото това време кормчията стоеше неподвижен като скалата, която му служеше за опора и крепеше не само себе си, но и Дилън. А, когато войниците се отдалечиха, подаде глава над скалата да разучи обстановката, после вдигна почти безчувствения си пленник до ръба и като го сложи там, сам се качи при него. Той не губи нито секунда за излишни обяснения и Дилън усети как отново го блъскат с предишната скорост напред. След няколко минути стигнаха търсения проход, по който Том се спусна със смелостта на моряк, влачейки пленника подире си, докато се озоваха на място, където вълните плискаха в самите им нозе и обливаха пясъка с пяна. Навеждайки се толкова ниско, че гребените на вълните се изравниха с хоризонта, кормчията съзря тъмната лодка, полюляваща се зад линията на прибоя.
— Хей, ариелци! — извика Том тъй гръмогласно, че засилващият се вятър донесе гласа му до ушите на отдалечаващите се войници, които ускориха крачка, тъй като в страха си помислиха тия звуци за свръхестествени.
— Кой вика? — обади се познатият глас на Барнстейбъл.
— Бившият ви учител, сега е ваш служител — отговори кормчията с парола, която сам си бе измислил.
Кормчията сграбчи Дилън, преметна го през рамо като спасителен пояс и навлезе в пенестата ивица, на чийто гребен се полюшваше лодката, и преди спътникът му да успее да протестира или да се замоли, отново се озова до Барнстейбъл.
— Кой е този? — попита лейтенантът. Това не е Грифит!
— Обирайте по-бързо въжето и вдигайте котва! — извика развълнуваният моряк. А, след това, ако милеете за „Ариел“, гребете момчета, докато имате сили и воля!
