За щастие на Дилън престарелият му роднина така се бе разпалил, че постоянно въртеше насам-натам главата и тялото си, поради което кормчията не можеше да се прицели добре с единия от пистолетите на Бъроуклиф, който бе насочил към главата на юриста. А, може би и чувството за срам, което накара Дилън да закрие лицето си с ръце, също спаси живота му, като даде повод на разлютения стар моряк да се замисли.
— Но вие не казахте нищо за дамите — проговори Дилън след кратко мълчание. Надявам се, че те са понесли тревогите на тоя ден, както подобава на жени от рода Хауард.
Полковникът се огледа, сякаш се увери, че са сами, и като сниши глас, отговори:
— Ах, Кит, умът им дойде в главата, откакто тоя метежник и нехранимайко Грифит бе докаран в манастира. Мис Хауард дори ни удостои днес с присъствието си в трапезарията. Непрекъснато ми викаха „мили чичо“ и заявяваха, че се безпокоели за живота ми, изложен на опасност при стълкновенията и схватките с тия главорези, които са слезли на брега, като че ли един старец, прекарал на военна служба цялата война от петдесет и шеста до шестдесет и трета година75, може да се бои от барутния дим повече, отколкото от емфието! Но, трудно би се подвел един стар воин с ласкателства! Никой не е в състояние да ме разколебае, мистър Дилън! Рано или късно тоя Грифит ще отиде в Лондонската кула!
— Най-добре ще бъде да го предадете незабавно на гражданските власти.
— На управителя на Лондонската кула, граф Корноулски, верен и добродетелен благородник, който в момента се бие с бунтовниците в моята родина, Кристофър — прекъсна го полковникът. Там ще получи заслужено наказание. Но, продължи старецът, като се изправи с величествено достойнство, даже на управителя на Лондонската кула няма да бъде позволено да надмине стопанина на манастира „Света Рут“ по гостоприемство и великодушие към арестантите. Аз наредих да занесат в стаите им хубаво ядене и пиене и сега искам да проверя дали разпорежданията ми се изпълняват, както се полага. Трябва да се приготвим също да посрещнем капитан Барн-стейбъл, който сигурно скоро ще бъде тук.
— Най-много до един час — каза Дилън, като погледна тревожно часовника си.
— Не бива да се бавим повече, момко — продължи полковникът, тръгвайки към вратата, която водеше към стаите на арестантите. Но, трябва да се отнасяме с внимание не само към тия нещастни нарушители на закона, а и към дамите, затуй върви, Кристофър, да предадеш моите почитания на Сесилия, макар че тая вироглавка не ги заслужава, ала какво да правя, като е дъщеря на брат ми Хари! И докато си там, хитрецо, гледай да си уредиш работата. Марк Антоний е бил глупак в сравнение с теб, но въпреки това е жънел успехи в любовта. Например с оная царица в страната на пирамидите …
С тези думи разпаленият старец затвори вратата и Дилън остана сам, изправен до масата в дълбок размисъл. Изглежда, се колебаеше да предприеме ли стъпката, която му бе препоръчал неговият роднина.
Предаденият по-горе разговор беше в по-голямата си част неразбираем за кормчията, който с голямо търпение чакаше неговото завършване с надежда да чуе нещо, което би било полезно за пленниците. Но, преди да бе решил как да постъпи, Дилън неочаквано се престраши да влезе в килиите. Като обърна на един дъх две чаши вино, той мина толкова близо до колебаещия се кормчия, скрит зад отворената врата, че едва не го докосна, после закрачи по коридора с оная бърза стъпка, с която се движи обикновено човек, който е взел против волята си някакво решение и като че ли се мъчи да скрие своята слабост от самия себе си. Том не се колеба повече. Възползувайки се от това, че Дилън, минавайки край него, блъсна вратата, от което в коридора стана тъмно, старият моряк тръгна след него, водейки се по шума на стъпките му по каменната настилка на галерията. На пресечката, която водеше за стаята на Бъроуклиф, Дилън се поспря — може би се двоумеше накъде да тръгне, или пък бе чул тежките стъпки на непредпазливия кормчия. Но дори и да бе дочул нещо, сигурно го помисли за ехо на собствените си стъпки, защото продължи нататък, без да забележи, че подире му върви човек.
Дилън почука леко по вратата на гостната към „килиите“. Отговори му нежният глас на самата Сесилия Хауард, която го покани да влезе. Джентълменът изглеждаше малко смутен от тази покана и остана за миг в нерешителност пред отворената врата.
— Аз дойдох, мис Хауард — подзе Дилън, по желание а вашия чичо и, позволете ми да добавя, по мое собствено …
— Бог да ни е на помощ! — възкликна Сесилия, като сключи уплашено ръце и неволно стана от канапето. Нима и ние ще бъде хвърлени в затвора и екзекутирани?
— Как може мис Хауард да си помисли, че съм способен… — Дилън се спря, като забеляза, че не само Сесилия, но и Кетрин и Елис Дънскоум гледаха вторачено нещо, и когато се обърна, за голям свой ужас съзря исполинската фигура на кормчията, който, застанал на вратата, препречваше единствения изход от стаята. Суровото му лице изразяваше неумолима омраза.
