Въпреки че експедицията беше държавна работа, лесно можеше да се забележи, че чувствата, които бяха подтикнали Грифит и Барнстейбъл с такава готовност да придружават лоцмана, имаха чисто j личен характер. Краткото общуване с бъдещите му спътници бе помогнало на тайнствения водач на отряда да разбере характера на двамата офицери така добре, че когато слезе на брега с цел да узнае действително ли хората, които трябваше да бъдат заловени в плен, все така възнамеряват да се съберат в определения час, той взе със себе си само Грифит и Менюъл, като остави Барнстейбъл да командува шхуната и да ги чака, за да може при нужда да прикрие отстъплението им. Обаче едва след дълги увещания и най-после по изрична заповед на своя началник Барнстейбъл се съгласи да остане на своя кораб. Впрочем благоразумието му подсказваше, че не бива да рискува напразно, докато не е дошло време да се нанесе главният удар. Затова той лека-полека омекна, само помоли Грифит да разучи положението в манастира, докато лоцманът се заеме с къщата, където трябваше да се съберат набелязаните жертви. Грифит гореше от желание час по-скоро да стигне манастира, поради което се отклониха малко от правия път, и вече знаем отчасти последиците от това. Лоцманът смяташе да свърши задачата си до вечерта, като „улови дивеча си“ по време на празненствата, които обикновено се устройваха след лова. А Барнстейбъл имаше заповед още преди разсъмване да се приближи с велбота до брега край манастира и да вземе сънародниците си, за да не ги забележи врагът през деня. Ако не се явят в определения час, трябваше да се върне на шхуната си, скрита в един уединен залив, който обикновено никой не навестяваше нито по суша, нито по море.
Докато младият кавалерийски офицер не сваляше очи от велбота (защото лодката, която виждаше, беше именно, велботът от шхуната), часът, определен за явяването на Грифит и неговите другари, изтече и Барнстейбъл с неохота реши да изпълни дадените му нареждания, като ги остави сами да намерят начин да се върнат на „Ариел“. Лодката стоеше до самия край на прибоя и откакто изгря слънцето, очите на екипажа й бяха обърнати жадно към скалите в напразно очакване на сигнала, който щеше да ги призове да се приближат до брега, за да вземат тримата разузнавачи. Поглеждайки тревожно за ч двайсети път часовника, а после — брега, лейтенантът възкликна:
— Каква прекрасна гледка, мистър Кофин, само че твърде поетично зп твоя вкус. Струва ми се, че повече ти харесва тинята, отколкото твърдата земя.
— Аз съм роден в морето, сър — отговори кормчията от уютното си местенце, където, както винаги, се бе разположил на съвсем малко пространство, — на човек е присъщо да обича родното си място. Не отричам, капитан Барнстейбъл, че с голямо удоволствие бих пуснал котвата на дъно, което няма да одере кила, но, все пак нямам нищо против твърдата земя.
— А аз, Дълги Том, никога няма да й простя, ако се случи нещо с Грифит по време на тази експедиция — забеляза лейтенантът. Този лоцман май го бива повече на вода, отколкото на terra firma.
Кормчията обърна мрачното си лице към командира и отговори натъртено:
— Откакто съм по вода, сър, тоест откакто за пръв път съм получил матроска дажба, а съм се родил, когато корабът минавал през Нантъкетските плитчини, — не зная лоцман да се е явявал така навреме като тоя, на когото се натъкнахме вчера, когато изпълнявахме „кучешка вахта“.
— Да, тоя човек се държи като истински мъж. И макар че положението беше сериозно, той доказа, че отлично си разбира работата.
— Матросите от фрегатата ми разправиха, сър, че си играл с кораба като с пумпал — продължи кормчията, а за такъв кораб, е много опасно да докосва дъното!
— Не е ли така и с нашия велбот, мистър Кофин? — извика Барнстейбъл. — Дръж го по-далеч от прибоя, че, току виж, ни изхвърлил на брега като празна бъчва. Не забравяй, че не можем всички да газим като теб на два сажена дълбочина!
Кормчията погледна невъзмутимо пенестите вълни, които се спущаха от върха на талазите само на няколко метра от мястото където се поклащаше лодката, и подвикна на хората си:
— Хайде, момчета, гребнете веднъж-дваж! Да отидем там, където водата е по-тъмна.
Чу се дружен плясък на весла, като шум на безупречно задействувана машина, и леката лодка се плъзна по вълните като патица, която се приближава до опасно място и в решителния миг се отдръпва без особени усилия. По време на тази необходима маневра Барнстейбъл се изправи и още веднъж огледа внимателно скалите, а после се обърна и каза разочаровано:
— Дръжте към шхуната, момчета, но не бързайте много и следете добре скалите! Нашите другари може да са се спотаили в някоя пукнатина, защото не бива да се показват посред бял ден.
Заповедта бе изпълнена моментално и изминаха още около една миля в дълбоко мълчание, когато изведнъж тишината бе нарушена от остро свистене и пляскане по водата, което изглежда се чуваше недалеч от тях.
— По дяволите, Том — извика Барнстейбъл, като скочи от мястото си, това е плясък на кит!
