Матросите изпълниха тази заповед, като с дружни усилия измъкнаха лодката чрез заден ход от обсега на страшния противник. Изплашеното животно обаче и не мислеше за съпротива. Не подозирайки собствената си сила и слабостта на своите врагове, то потърси спасение с бягство. Когато железният наконечник на харпуна се заби в тялото му, обърканото чудовище постоя за миг вцепенено, после замахна с огромната си опашка така, че цялото море наоколо се развълнува, и изчезна със светкавична бързина сред облак пяна.
— Не го изпускай! — завика Барнстейбъл. — Дръж, Том! Той пак се издига!
— Слушам, сър! — отвърна хладнокръвно кормчията, като улови въжето, което се размотаваше с опасна бързина, и го преметна през планката, поставена специално за тази цел в носовата част на велбота, за да се развива по-фавно. Най-после въжето се опъна с трептене над водата, показвайки мястото, където трябваше да се очаква повторната поява на животното. Барнстейбъл бе насочил носа на лодката към тази точка още преди изплашената и ранена жертва да се издигне отново на повърхността. Сега вече китът не се забавляваше, а се носеше стремително напред, порейки вълните. Разяреното животно влачеше велбота подире си със страшна скорост и от време на време изглеждаше като че ли океанът ще погълне малката ладийка. Като видя, че водните струи, които жертвата отново изхвърли високо във въздуха, са обагрени с кръв, Дългия Том вдигна ръка и извика ликуващо:
— Ето на! Светил съм му маслото! Китът трябва да има повече от две педи мас, за да не го умъртви харпунът ми!
— Май няма вече да ти потрябва щикът, който ти служи за копие — забеляза Барнстейбъл, който участвуваше в лова с цялата пламенност на човек, чиято младост е преминала главно в такива забавления. — Я опитай въжето, мистър Кофин! Можем ли да се при-теглим към нашия враг? Той ни влечи все по-далеч от шхуната, а това не ми харесва…
— Не може и да бъде другояче, сър — отвърна кормчията. — Нали знаете, когато китът плува, трябва да диша с ноздрите си като човека… Но дърпайте здраво, момчета, да се приближим повече до него!
Моряците уловиха дружно харпуненото въже и бавно притеглиха велбота на няколко метра до опашката на кита, чиито движения ставаха вече по-бавни, тъй като явно слабееше от загубването на кръв. След няколко минути той престана да се движи и се залюшка тежко върху водата като в предсмъртна агония.
— Да се приближим ли да го довършим, а, Том? — извика Барнстейбъл. — Няколко удара с твоя щик ще бъдат достатъчни. Кормчията огледа внимателно жертвата си и отговори: — Не, сър, не! Той ощЪ бере душа. Пък и защо да цапаме войнишко оръжие с кит? Двете назад, двете назад! Животното агонизира! Матросите тутакси изпълниха заповедта на благоразумния кормчия и лодката се отдръпна предпазливо на разстояние от кита, който се замята в предсмъртни мъки. Страшното чудовище, което досега бе стояло неподвижно, изведнъж вдигна високо опашка и отново запляска по водата, но този път с утроена сила и честота, докато найгпосле изчезна сред пирамида от пяна, обагрена с тъмна кръв. Ревът на исполинската риба беше като мучене на цяла стадо биволи и несведущ човек би помислил, че в кървавата мъгла, която се из-пречваше пред погледа, хиляди чудовища са се вкопчали в смъртна схватка. Постепенно всичко утихна и когато потъмнялата вода се Успокои и пак се понесе към брега на дълги, равномерни вълни, на морската повърхност наново изплува изнемощелият кит, примирен със съдбата си. И докато животът отлиташе, огромното черно туловище се обърна на една страна, а после се показа и бялата, лъскава кожа на корема. Моряците бяха победили!
— А какво да го правим сега? — попита Барнтейбъл, все тъй загледан в сразената жертва, макар че пламът му бе угаснал. За ядене не го бива, а трупът му сигурно ще бъде изхвърлен на брега и по тоя начин ще снабдим враговете си с китова мас.
— Да бяхме в Бостънския залив — рече кормчията, тоя лов щеше да ме осигури за цял живот. Но, такъв ми е винаги късметът! Все пак да се приближим, трябва да си прибера харпуна и въжето. Докато е жив Дългия Том, няма да ги остави на англичаните!
— Не се знае още — обади се първият гребец, ще вземат ли железарията ти или няма да я вземат. Ето ги, те също са тръгнали на лов!
— Какви ги дрънкаш, момче? — извика Барнстейбъл.
— Погледнете сам, капитан Барнстейбъл — отвърна матросът и ще се уверите, че казвам истината.
Младият моряк се обърна и съзря „Бързи“, понесен от вятъра с всичките си платна. Тендерът току-що бе заобиколил носа и се намираше на миля и половина откъм наветрената страна на велбота.
— Подай ми далекогледа — каза спокойно капитанът. Изглежда, че пак ще имаме работа. Ако тендерът е въоръжен, наш ред е да бягаме. Ако не, достатъчно сме силни да го заловим.
Опитният офицер с един поглед определи какъв е появилият се кораб и като свали хладнокръвно далекогледа, каза:
