— Тъй вярно, сър — потвърди невъзмутимо кормчията. Ето струята, изхвърлена от ноздрите му на по-малко от миля от нас. Бурята от изток го е изтласкала към брега и сега е заседнал в плитчина. Сигурно спи, защото трябва да се движи към наветрената страна!
— Изглежда, че тоя приятел приема спокойно нещата и не бърза да си отива.
— Аз мисля, сър — каза кормчията, като прехвърляше бавно тютюневата дъвка в устата си, докато хлътналите му очички засвяткаха от задоволство, че този джентълмен е объркал пътя и не знае как да излезе в открито море.
— Но това е кашалот! — възкликна лейтенантът. Ей сега ще се гмурне и ще изчезне.
— Не, сър, истински кит е — отвърна Том. Видях как изхвърли две струи — великолепни дъги, на които би се насладил всеки християнин. Тоя юнак е същинска бъчва с мас!
Барнстейбъл със смях се извърна от примамливата гледка, стараейки се да не откъсва очи от скалите. Но после несъзнателно отмести пак любопитен поглед към тромавото животно, което с игриви подскоци от време на време подхвърляше огромното си тяло на няколко метра над водата. Изкушението да метне харпун и споменът за някогашни ловни подвизи най-после взе връх над тревогата за приятелите и младият офицер попита кормчията:
— Имаме ли в лодката въже, да го вържем за харпуна, който мъкнеш със себе си и в хубаво, и в лошо време?
— Аз никога не минавам от шхуната в лодката, без да взема всичко, което може да ми потрябва, сър — отговори кормчията.
— Ах, колко е приятно за старите ми очи да гледат тази бъчва!
Барнстейбъл погледна часовника си, после отново скалите и се провикна весело:
— Хайде, гребете здраво, юнаци! Няма какво да чакаме повече. Да промушим с харпуна тоя нахалник!
Матросите нададоха радостен вик и дори по мрачното лице на стария кормчия пробяга нещо като усмивка. Велботът подскочи напред като бърз кон, устремен към целта. Докато лодката се носеше в посоката, където се намираше китът, Дългия Том вдигна исполинското си тяло от мястото при кърмата и се прехвърли на носа, където почна да се готви за удара, който трябваше да нанесе на кита в решителния миг. Половин кълбо харпунено въже беше поставено в нозете на Барнстейбъл. Той приготви също едно весло, за да управлява лодката с него вместо с кормилото, което беше свалено, за да може в случай на нужда велботът да прави лесно остри завои на място.
Морското чудовище не забелязваше приближаването им и продължаваше да се забавлява, като ту изхвърляше високо във въздуха две водни струи, ту пляскаше по вълните огромната си опашка с грациозна, но страшна сила. Когато обаче смелите моряци се озоваха на няколкостотин метра от кита, той изведнъж гмурна главата си под водата, като издигна без особено усилие огромното си туловище няколко стъпки над повърхността, размахваше яростно опашка и издаваше съскащ звук, който приличаше на вой на вятър.
Кормчията стоеше изправен, вдигнал харпуна готов за удар. Но, като видя, че животното зае такава застрашителна поза, той махна с ръка на командира, който моментално даде знак на матросите да престанат да гребат. Китоловците останаха няколко минути в това положение, докато китът пляскаше бързо с опашка по водата и тези удари отекваха глухо в канарите като оръдейни изстрели. След тази буйна проява на страшната си сила чудовището отново се потопи в родната си стихия и изчезна бавно от погледа на своите преследвачи.
— Къде се дяна това животно, Том? — извика Барнстейбъл, щом китът се скри.
— Гмурна се, сър, но скоро ще изплува — отговори кормчията, чиито очи горяха от възбуда. Ако продължи в същата посока, след малко ще забие нос в дъното, а след това ще му се прииска пак да глътне чист въздух. Да се отръпнем няколко сажена по-надясно, сър, и ви обещавам, че няма да го изпуснем.
Предположенията на опитния стар моряк се потвърдиха. След няколко минути водата до тях се разтвори и във въздуха се издигнаха нови струи, а после и огромното животно изскочи наполовина от морето и отново падна, при което вдигна вълни и пяна като кораб, за пръв път спуснат на вода. След тази маневра китът се заклати тежко по вълните, сякаш си почиваше от продължителните усилия.
Барнстейбъл и кормчията следяха внимателно и най-малкото му движение и когато най-после той се поуспокои, лейтенантът заповяда на гребците отново да раздвижат веслата. Няколко дълги и енергични замаха и велботът се озова до самия кит, като почти докосваше с носа си единия от плавниците му, който от време на време, когато животното се поклатеше лениво, изскачаше от водата. Кормчията се прицели много точно с харпуна и после го хвърли с такава сила, че целият му наконечник се заби в тялото на кита. В същия миг, когато нанесе удара, Дългия Том извика с все гърло:
— Двете назад!
— Двете назад! — повтори Барнстейбъл.
