Кангата, който се олюляваше под тежестта на мелодичния си инструмент, отдавна копнееше да чуе тази команда и без да чака гардемарина да му предаде заповедта, започна оня ситен барабанен бой, който е в състояние по всяко време да събуди хиляди души от дълбок сън и да ги накара да се втурнат дружно към оръдията. Матросите на „Ариел“ се бяха събрали на купчинки по палубата, разглеждаха неприятеля, пускаха закачки по негов адрес и само чакаха тоя привичен сигнал; и още с първия удар на пръчките по барабана всички се пръснаха спокойно по местата си — според службата на всеки на тоя малък кораб. Около оръдията застанаха малки групички енергични, млади здравеняци, а малкото морски пехотинци, които бяха останали на „Ариел“, се строиха на палубата в боен ред, държейки мускетите си готови за стрелба. Скоро се появиха и офицерите с абордажни каски, пистолети на пояса и голи саби в ръка. Барнстейбъл крачеше с твърда стъпка по шканците, поклащайки рупора, който висеше на шнур от показалеца му, и от време на време вдигаше до очите си далекогледа, който непрекъснато държеше подръка, докато сабята му беше подпряна за гротмачтата. В пояса си бе затъкнал два тежки морски пистолета. На различни места по палубата бяха скупчени мускети, абордажни пикии саби. Сега вече на моряците не им беше до смях и разговаряха шепнешком.
Английският тендер продължаваше да се отдалечава от брега, докато разстоянието стана малко повече от две мили, след което отново намали платната си, обърна се срещу вятъра и даде изстрел в посока, противоположна на тая, в която се намираше „Ариел“.
— Залагам един центнер треска, мистър Кофин — каза Барнстейбъл, срещу буренце най-доброкачествен английски портер, че този юнак си въобразява, че американската шхуна може да лети срещу вятъра! Ако желае да си попкриказваме, защо не увеличи малко платната си и не дойде по-насам?
Кормчията се бе приготвил за бой по-старателно и обмислено от когото и да било друг па кораба. Щом барабанът даде cm мада „по места“, той, знаейки, че в предстоящата работа ще трябва да напрегне всички сили, без ни най-малко да се колебае, сякаш имаше над главата си жаркото американско слънце, хвърли от гърба си куртката, жилетката и дори ризата. И тъй като беше известен на „Ариел“ като привилегирована личност, като истински оракул по всички морски въпроси в очите на останалия екипаж и като човек, в чиито мнения се вслушваше с уважение самият командир, въпросът на Барнстейбъл не учуди никого. Кофин беше застанал зад дългото си оръдие, скръстил мускулестите си ръце на гърдите, почервенели от продължително излагане на открито. Вятърът развяваше прошарените му коси, а главата му стърчеше високо над главите на всички наоколо.
— Той се притиска към вятъра, сър, като към любимо момиче — отвърна Том, ала скоро ще трябва да отслаби прегръдката си. Ако не го направи сам, ние ще го накараме да застане откъм под-ветрената ни страна.
— Не изпускай вятъра! — викна със суров глас командирът. Да ускорим ход. Тоя юнак тича добре, Дълги Том, но не може да се държи в тъй остър бейдевинд. Ако се движи обаче все така, и до вечерта не можем да го настигнем.
— Да, сър — съгласи се кормчията, тия тендери имат сума платна, макар и да изглежда обратното. Гафелът57 му е дълъг почти колкото гика58, затова и гротът е толкова широк. Ала не е трудно да се откъснат някои платна от въжетата и тогава ще трябва вече да намали ход и да се обърне към подветрената страна.
— Струва ми се, че предложението ти е умно — каза Барнстейбъл, защото се безпокоя за хората от фрегатата, … макар че такова шумно преследване не ми е по вкуса. Подхвърли му някоя думичка, Том, да видим дали ще отговори.
— Слушам, сър! — извика кормчията, навеждайки се така, че главата му се изравни с оръдието.
След като даде нужните разпореждания и изпълни необходимите манипулации за насочване на оръдието, той приближи бързо огънчето до запалката. От дулото блъвна огромно кълбо бял пушек, а след него и ослепителен пламък. Вятърът тутакси подхвана димното кълбо, което се издигна омаломощено над водата и се разпери като облак, който обви мачтите на шхуната, а след това бе отнесен към подветрената страна, където скоро се смеси с леката мъгла, гонена от силния морски вятър.
Макар че много любопитни очи наблюдаваха от скалите тази красива гледка, тя не беше нещо ново за екипажа на шхуната, за който бе много по-важно да види пострадал ли е врагът от изстрела. Барнстейбъл скочи леко на едно от оръдията и зачака напрегнато кога гюллето ще стигне целта си, а Дългия Том със същото намерение се отдръпна от ивицата дим и като се държеше с една ръка за оръдието, което носеше неговото име, а с другата се подпираше за палубата, започна да се взира през амбразурата; при това огромното му тяло зае такова положение, което малцина биха могли да възпроизведат.
— Ето на, треските вече се разхвърчаха! — завика Барнстейбъл. Браво, мистър Кофин! Никога досега не си забивал желязо тъй точно в ребрата на англичанин! Хайде, прати му още едно! Ако му се хареса, ще изиграем с него партия кегли!
