— Ура! — викаше Барнстейбъл, който вече не съзнаваше нищо. Застанал на шканците на тендера, с помощта на няколко души той помиташе всичко пред себе си.
— Да отмъстим! За Дългия Том и победа!
— Те са в ръцете ни! — крещеше англичанинът. Мушкай с пики! Те са между два огъня!
Навярно сражението нямаше да завърши така, както можеше да се очаква от досегашния му развой, ако в тоя миг от морето не бе изскочила страшна фигура с харпун в ръка, която тутакси се прехвърли през борда на кърмата на тендера. Това беше Дългия Том, чието сурово лице пламтеше от претърпяното унижение, а прошарените му коси се бяха слепили от солената вода, от която бе изплувал като Нептун със своя тризъбец. Без да каже нито дума, той се прицели и като замахна силно с харпуна, прикова нещастния англичанин за мачтата на собствения му кораб.
— Назад! — закрещя Том, след като запрати харпуна си, грабна мускета на убития матрос и започна да нанася страшни, смъртоносни удари с приклада по всеки, който се приближеше до него, съвсем пренебрегвайки прикрепения за дулото щик.
Нещастният командир на „Бързи“ продължаваше да размахва бясно сабята си и да върти страшно очи, гърчейки се в предсмъртна агония. После главата клюмна безжизнено на пронизаните гърди и той увисна на мачтата за голям ужас на своя екипаж. Някои от англичаните стояха като заковани на място, неспособни нито да про-ронят дума, нито да откъснат очи от тази смразяваща гледка, но повечето от тях се втурнаха към долната палуба или побързаха да се изпокрият из потайните кътчета на кораба, оставяйки американците да се разпореждат свободно на „Бързи“.
Две трети от екипажа на тендера бяха убити или ранени в тази кратка схватка, но и победата на Барнстейбъл беше заплатена с живота на много ценни хора. В първия изблик на ликуване обаче нямаше време да се мисли за жертвите. Победителите ознаменуваха тържеството си с гръмогласни радостни викове. Но когато ликуването утихна и хората дойдоха на себе си, Барнстейбъл даде разпореждания, каквито налагаха човещината и дългът. И докато матросите разделяха корабите, прибираха ранените и отнасяха убитите, победителят крачеше по палубата на завладения тендер дълбоко замислен. Той често прокарваше ръка по челото си, почерняло от пушек и опръскано с кръв, после вдигаше очи към огромната димна завеса, все още надвиснала като гъста морска мъгла над двата кораба. И след малко съобщи на екипажа резултата от размишленията си.
— Смъкнете всички наши знамена! — извика той. Вдигнете отново над „Бързи“ английския флаг и окачете на „Ариел“ неприятелското знаме!
Ако целият неприятелски флот се бе появил тук на по-малко от пушечен изстрел, победителите едва ли щяха да се учудят толкова колкото се учудиха от тази странна заповед. Озадачените моряци прекъснаха работата си, за да погледат тази необикновена смяна на флаговете — емблеми, към които бяха свикнали да се отнасят с уважение. Но, никой не се реши да каже открито мнението си за тази процедура с изключение на Дългия Том, който, застанал на шканците на завладения кораб, изправяше прегънатото острие на харпуна си тъй старателно и грижливо, като че ли без него не можеше да се задържи победата. Като чу нареждането на командира, и той като другите остави работата си и без ни най-малко да се стеснява, заяви, че не одобрява тази мярка.
— Ако англичаните са недоволни от резултата и смятат, че сме ги изиграли — промърмори старият кормчия, хайде да почнем всичко отначало, сър. Тъй като са малко на брой, могат да пратят лодка да докара от брега тия мързеливи гадини — войниците, дето се пулят срещу нас като червени гущери, плъзнали по пясъка. Тогава ще им дадем възможност да си премерят още веднъж силите с нас! Но, бог да меубие, ако мога да проумея защо трябва да ги пердашим отново, когато краят пак ще бъде същият!
— Какво си се разфучал там като североизточен вятър, дърта скумрийо? — обади се Барнстейбъл. Мислиш ли за нашите приятели и сънародници, които са на брега? Нима ще ги оставим да увиснат на бесилката или да гният в тъмница?
Кормчията изслуша командира си със сериозен вид, след което така се плесна с широката си длан по мускулестото бедро, че ударът прозвуча като пистолетен изстрел.
— Сега разбирам, сър. Вие смятате, че тия червени мундири са взели мистър Грифит на буксир. Тогава водете шхуната към плитката вода, капитан Барнстейбъл, закответе я на такова място, откъдето можем да насочим срещу тях дългото оръдие, а след това ми дайте велбота и пет-шест човека на помощ — само, че да имат дълги крака, защото може да стане нужда да газят във водата, за да ги взема обратно!
— Ех, глупчо, глупчо! Мислиш ли, че пет-шест души могат да надвият петдесет въоръжени войници?
— Войници, а?! — кипна Том и щракна с пръсти в знак на неизмеримо презрение. Щом един кит може да убие хиляда въоръжени войници, какво да кажем за човек, който е убил цели сто кита!
— Я го гледай ти дъртия делфин! Май голям самохвалко си станал на стари години?
