Секретарите и чиновниците, които срещаше по пътя си, се кланяха дълбоко. Появи се племенникът му, Антоан-Рьоне дьо Воайе дьо Полми, слабичък младеж с будни очи, който носеше папка с писма и наредби за подпис и тръгна след чичо си.
– Надявам се срещата с кардинала да е преминала приятно?
Д'Аржансон бе обядвал с кардинал Дьо Ларошфуко, тъкмо поел службата на починалия кардинал Дьо Роан и сега натоварен с църковните дела на Франция.
– Не бих казал. Духовенството се съпротивлява с всички сили срещу новия данък.
– Негово Величество няма да се зарадва много.
– Със сигурност няма – потвърди графът и започна да подписва донесените документи.
Племенникът му беше една от най-важните му опори в министерството. Изпълняваше безброй задачи и следеше дали чиновниците следват съвестно указанията на министъра. Графът му имаше абсолютно доверие. Полми беше син на брат му, изпаднал в немилост. Умно, амбициозно момче с несъмнен талант за управление и за дипломатическа служба. Двамата не разговаряха за прогонения, но беше ясно, че Антоан-Рьоне желае на всяка цена да изкупи вината на баща си.
Графът му върна папката с доволна усмивка.
– Много ти благодаря.
– О, няма защо, чичо - отговори зарадван Дьо Полми.
Д'Аржансон го проследи със замислен поглед. Много му се щеше собственият му син Марк-Рьоне да прилича повече на племенника му, ала той беше пълна противоположност на Антоан-Рьоне. Недисциплиниран и развейпрах, за нещастие той вярваше, че ще направи кариера в двора само с красивата си външност и с подвизите си по време на войната. Как да му обясни колко греши? За да го забележат във "Версай", човек се нуждаеше от съвсем други качества: разум, самообладание и дългосрочна стратегия за печелене на съюзници. Който не умееше да сдържа чувствата си, се излагаше на голяма опасност. Нали видяха какво стана с граф Дьо Морпа! Неспособността му да крие враждебността и омразата си към маркизата му струваше всичко - службата, властта, поста, общественото признание. Заточен в Бурж, той беше едно нищо и дворът отдавна го беше забравил.
Графът извади пакетче с прахчета, предписани му от лекаря за подаграта, и изсипа едно в чаша вода. Изчака да се разтвори добре и го изпи на малки глътки. Трябваше да признае, че падането на Морпа го шокира и ужаси. Все още виждаше обезумялото лице на графа, когато пое от ръцете му писмото на краля.
Д'Аржансон отпи глътка от сладникавия разтвор. Ужасяваше се не толкова от внезапността на случилото се с Морпа, колкото от неподготвеността на министъра и се закле да не допусне същото да се случи и с него. В момента позицията му беше по-стабилна от всякога. Той беше най-важният министър в държавата. Кралят го ценеше, разбираше се добре и с Машо д`Арнувил. След края на войната маршал дьо Сакс се бе оттеглил в двореца си "Шамбор" и не го притесняваше, а маркиза дьо Помпадур открито му показваше благосклонността си. Ухили се подигравателно, като си припомни как ежедневно си пращаха учтиви писъмца. Ала не биваше да се подава на илюзии. Тя беше не само могъща, но и опасна. Освен това главният полицейски лейтенант Берие редовно ѝ докладваше за положението в града.
Графът изпи чашата до дъно и изкриви лице. Разговорът с кардинала не му излизаше от ума. Новият данък бе увеличил неприязънта на клира срещу маркизата. Двамата с кардинала постигнаха съгласие да работят за отстраняването ѝ.
– Дори да оставим настрана факта, че тя е прелюбодейка и живее в грях с краля, не бива да забравяме колко опасно за всички е нарастващото ѝ влияние - заключи мрачно кардиналът. След изгонването на братовчед си той имаше да урежда лични сметки с маркизата.
– Напълно съм съгласен с вас, кардинале - Д'Аржансон обаче премълча, че наскоро си е осигурил надежден източник на информация от близкото обкръжение на маркизата.
Жан понасяше с леко раздразнение движенията на камериерката, която четкаше косата ѝ. Умората заплашваше да я надвие. Остави настрана новелата "Принцеса Дьо Монпасие", която четеше, и въздъхна. Не беше чудно, че се чувства зле. Тази нощ спа не повече от три часа. В последно време Луи си лягаше на разсъмване. "Нарочно избягва интимност с мен", повтаряше си съкрушено тя и се чудеше какво да предприеме.
Беше едва на 27 години, а имаше чувството, че животът ѝ е на път да рухне като къщичка от карти. Етеричните масла оказаха благотворното си въздействие. Скоро щеше да дойде графиня Д'Естрад и да разсее мрачните ѝ мисли с шегите си.
– Добро утро, скъпа! - Графинята, отскоро пристрастена към необичайно ярките цветове, днес носеше оранжева рокля. Целуна Жан по двете бузи и се намръщи леко, като улови аромата на мента.
– Да нямате мигрена?
– Не, просто съм малко уморена - отговори Жан. - И съм благодарна за всяко отклоняване на вниманието. Хайде, разкажете ми, има ли нещо ново в Двора?
Както обикновено, графинята първо се огледа любопитно, преди да заговори.
