– Съгласен съм с вас, господа. Този данък е изключително опасен. Той подкопава основите на Светата ни църква. Трябва да покажем силата си.
Докато говореше, Ларошфуко оглеждаше лицата на присъстващите. Духовенството рядко проявяваше такава решителност. И такова единство.
Жан изпусна гравьорската игла, с която работеше. Опитваше се да изработи копие на красиво гравиран полускъпоценен камък, създаден от любимия ѝ майстор Жак Ге. Кралят влезе и ядно затръшна вратата зад гърба си. Посещението на кардиналите и епископите го бе изнервило до крайност.
– Господата клирици бяха извън себе си – съобщи той с необичайно остър глас.
– Нима това ви учудва, сир?
– Да ме учудва? – Кралят се изсмя горчиво. – Знаете ли, мадам, докато слушах пламенните им речи, ме обзе чувството, че не говорим за облагане с нов данък, а за отлъчване.
– За тях разкриването на църковните имущества е равносилно на отлъчване – отвърна спокойно Жан.
Луи се отпусна в едно кресло.
– Толкова ли не разбират, че ги облагам с данък не за да се обогатя аз, а за да платим заедно дълговете на страната и за да мога да я защитавам от враговете ни и в бъдеще?
– О, сир, хоризонтът на епископите и кардиналите невинаги стига до небето – отбеляза сухо Жан. – Господата умират от страх да не изгубят привилегиите си.
Луи се намръщи още повече.
– За съжаление сте права. Точно за това става дума. Привилегиите им са от времето, когато духовенството е било изцяло освободено от данъци, но тогава свещениците живеели в бедност и доходите им зависели единствено от даренията на вярващите. За съжаление това е било много, много отдавна – заключи с въздишка той.
Жан се изправи и отиде при него. Започна внимателно да разтрива раменете му, сковани от напрежение. Знаеше, че Луи се измъчва не само от срещата с клира, а и от разговорите с членовете на семейството си, главно с кралицата и дофина. Повлияни от разгневените духовници, през последните дни те непрекъснато се опитваха да го разубедят за новия данък. Постепенно мускулите му се отпуснаха и той въздъхна доволно.
– Клирът ще има нужда от повечко време, докато свикне с мисълта за плаща данъци – утеши го нежно тя.
– Дано...
Луи стана и захвърли жакета си. Жан се усмихна и го прегърна. Той я целуна страстно, ала в следващия миг се освободи от прегръдката ѝ.
– Прощавайте, мадам, но е време да си лягаме. Умирам за сън. Денят беше ужасно изтощителен.
Без да повика камердинера си, кралят започна да се съблича.
Жан го погледна учудено, но не се възпротиви.
Времената бяха трудни. Краят на войната бе донесъл надежда, че страната отново ще заживее в мир и спокойствие, но сега Франция трябваше да се пребори и с вътрешнополитическите си конфликти. Парламентът и Църквата упорито се съпротивляваха на новия данък, народът в Париж се бунтуваше. По улиците на столицата ясно личаха стопанските последствия от последните години. Кварталите "Сен Антоан" и "Сен Марсел", където живееха бедняците, постоянно се разрастваха. Малко щастливци успяваха да си наемат стая в някоя порутена къща и настаняваха там цялото си семейство. Повечето хора живееха в набързо сковани навеси, спяха под мостовете или на открито между къщите, близо до вонящите канавки, треперещи от глад и студ.
Богаташките квартали също променяха облика си. По улиците все по-често се срещаха скитници и просяци. Кражбите, сбиванията и нападенията зачестиха и вече никой не смееше да излезе навън след смрачаване. Полицията с мъка удържаше обществения ред.
– Положението е отчайващо, сир – докладва мосю Д'Аржансон. – Просяците и гладните подклаждат народното недоволство, а това настроение е идеалната хранителна среда за разпространяване на бунтовнически позиви. Подигравателните стихчета за вас и маркизата отново се увеличиха.
Кралят очевидно не повярва на думите му.
– Нима искате да кажете, че не сте в състояние да овладеете положението?
– Не това исках да кажа, Ваше Величество. Мисля, че е време отново да забраним просията и скитничеството, и идвам да помоля Ваше Величество да издаде съответното нареждане. Това решение е спешно необходимо за сигурността на града.
Луи кимна замислено.
– Ще заповядам да подготвят наредбата.
И Жан, и кралят одобряваха строгите мерки на граф Д'Аржансон. Вече имаше доста арестувани, заподозрени в разпространение на памфлети срещу краля и метресата му. Жан не съжаляваше арестуваните. Помнеше какви страхове преживя и се надяваше извършителите да получат заслужено наказание.
След заточването на Морпа тя редовно викаше при себе си Берие, за да ѝ разказва за положението в града. Знаеше колко е важно да е добре осведомена.
За щастие главният полицейски лейтенант се разбираше добре с новия министър.
– Съвместната ни работа върви отлично, но понякога имам усещането, че графът не ми се доверява напълно – призна ѝ един следобед Берие. Жан го бе поканила в ермитажа – луксозна малка вила в северния край на парка, където можеше да остава насаме с краля.
