Жан погледна в сбръчканото лице срещу нея и отчаянието ѝ избликна изведнъж.

– Но щом ме обича... защо тогава... защо не ме докосва... защо ходи при други жени?

Циганката пусна ръката ѝ и я измери е неразгадаем поглед.

– Пътищата на съдбата невинаги са прави. В повечето случаи е нужно да завиваш наляво или надясно, красавице – рече след малко тя.

Жан мълчеше.

– Някоя ще се опита ли да оспори мястото ми? – попита след малко тя.

Старицата се засмя и поклати глава.

– Никога не прави грешката да подценяваш другите жени, но от мен да знаеш – нито една от тях няма да бъде опасна за теб.

Жан въздъхна облекчено. Безпомощна и уплашена, тя бе прибягнала до последното средство, за да си помогне – потърси старата циганка, която ѝ бе предсказала, че ще стане метреса на краля. "Кралят ме обича, а единствено това има значение", мислеше си тя, докато пътуваше обратно към Версай.

*

Думите на циганката я успокоиха, но възникнаха други проблеми. Папа Бенедикт XIV обяви 1751 година за Jubile – Света година – и призова французите да измолят Божията благословия за втората половина на века. По този специален повод на големите грешници бе дадена възможността да се разкаят и да получат опрощение за греховете си.

Този апел очевидно беше отправен главно към краля – за пореден път. С още по-голяма настойчивост отпреди духовниците в Двора се стараеха да убедят Луи, че е крайно време да се откаже от грешния си живот и да се раздели със своята метреса. "Каква ирония на съдбата – повтаряше си Жан, докато слушаше месата: – тъкмо когато във връзката ми с краля няма никакъв грях, придворните клирици пламенно ни обвиняват в двойно прелюбодеяние."

В действителност протестът беше насочен не толкова срещу грешния живот на краля, колкото срещу новия данък. Духовниците упорито отказваха да обявят пред главния финансов контрольор какви са доходите им и така проваляха събирането на данъка. Освен това не пестяха усилия да организират нови и нови прояви на смирение и набожност през Светата година, за да демонстрират пред краля колко голямо е влиянието им върху народа. Столицата изведнъж се превърна в град на пламенно вярващи. Камбаните на катедралите биеха непрекъснато, по улиците се точеха процесии, мало и голямо изпълняваше религиозни песнопения. Хората стояха на колене пред църквите, чакаха на опашка, за да влязат, а блъсканицата беше толкова страшна, че всеки ден имаше ранени. Даже най-големите църкви не бяха в състояние да поберат напиращите маси.

Горди със своята власт, епископите произнасяха заплашителни проповеди. Мнозина заплашваха да се оттеглят в далечен манастир и да не служат повече в църква, ако кралският финансов контрольор Машо д'Арнувил продължи да ги преследва с искания за данъци. Кралицата, децата ѝ, а с тях и всички вярващи притискаха краля да се откаже от новия данък. Заповедта му била против божественото право, твърдяха те.

– Ако отнемете авторитета на Църквата, много скоро народът ще престане да ви се покорява – обясняваше дофинът на баща си.

Луи се колебаеше.

– Вероятно синът ми е прав – каза той една вечер на Жан. – Продължаващите бунтове в Париж, онези грозни памфлети – народът още отсега изразява неуважението си към властта.

Жан кимна замислена. Разбираше колко му е трудно да вземе правилното решение.

– Прав сте, сир, народът на Париж не уважава властта, но това няма нищо общо с новия данък... Въпреки това обаче ми се струва, че в тези неспокойни времена не бива да рискуваме открито неподчинение на клира спрямо короната. Това би могло да се превърне в сериозен проблем за вас и правителството – отговори откровено тя.

Луи мрачно забарабани с пръсти по масичката.

– Те го знаят, затова се държат така – заключи гневно той.

За съжаление и той съзнаваше безсилието си пред тази демонстрация на власт на Църквата. Към края на годината даде съгласието си клирът да не бъде облаган с данък. Жан обаче предполагаше, че по този начин Луи изразява благодарността си към небето, защото в края на лятото новата дофина, след няколко спонтанни аборта и една дъщеричка, най-сетне бе дарила живот на здраво момченце. Луи беше прещастлив. Малкият херцог на Бургундия осигуряваше наследството на трона.

<p>55.</p>

Върху черната лакирана масичка лежаха няколко червени копринени кърпички, напръскани от мосю Лий с различни аромати. Жан ги помириса по няколко пъти и най-сетне избра омайна смес от санталово дърво, рози и жасмин.

– Направихте превъзходен избор, мадам – поклони се мосю Лий и се изправи.

Жан така и не бе успяла да го отучи да приема поръчките ѝ на колене. Ориенталецът с бадемовидните черни очи търгуваше с ароматни масла и парфюми от цял свят. Идваше редовно при Жан, за да ѝ представи най-новите, най-екзотичните си продукти. И сега извади от куфара две фиоли и внимателно ѝ ги подаде. Тя го бе помолила да ѝ донесе аромати за салона, където щеше да се състои днешната вечеря.

– Имам и нещо специално за вас, мадам – ориенталецът се усмихна съзаклятнически. – Аромат, на който никой мъж не може да устои.

Перейти на страницу:

Поиск

Похожие книги