Жан погледна в сбръчканото лице срещу нея и отчаянието ѝ избликна изведнъж.
– Но щом ме обича... защо тогава... защо не ме докосва... защо ходи при други жени?
Циганката пусна ръката ѝ и я измери е неразгадаем поглед.
– Пътищата на съдбата невинаги са прави. В повечето случаи е нужно да завиваш наляво или надясно, красавице – рече след малко тя.
Жан мълчеше.
– Някоя ще се опита ли да оспори мястото ми? – попита след малко тя.
Старицата се засмя и поклати глава.
– Никога не прави грешката да подценяваш другите жени, но от мен да знаеш – нито една от тях няма да бъде опасна за теб.
Жан въздъхна облекчено. Безпомощна и уплашена, тя бе прибягнала до последното средство, за да си помогне – потърси старата циганка, която ѝ бе предсказала, че ще стане метреса на краля. "Кралят ме обича, а единствено това има значение", мислеше си тя, докато пътуваше обратно към Версай.
Думите на циганката я успокоиха, но възникнаха други проблеми. Папа Бенедикт XIV обяви 1751 година за
Този апел очевидно беше отправен главно към краля – за пореден път. С още по-голяма настойчивост отпреди духовниците в Двора се стараеха да убедят Луи, че е крайно време да се откаже от грешния си живот и да се раздели със своята метреса. "Каква ирония на съдбата – повтаряше си Жан, докато слушаше месата: – тъкмо когато във връзката ми с краля няма никакъв грях, придворните клирици пламенно ни обвиняват в двойно прелюбодеяние."
В действителност протестът беше насочен не толкова срещу грешния живот на краля, колкото срещу новия данък. Духовниците упорито отказваха да обявят пред главния финансов контрольор какви са доходите им и така проваляха събирането на данъка. Освен това не пестяха усилия да организират нови и нови прояви на смирение и набожност през Светата година, за да демонстрират пред краля колко голямо е влиянието им върху народа. Столицата изведнъж се превърна в град на пламенно вярващи. Камбаните на катедралите биеха непрекъснато, по улиците се точеха процесии, мало и голямо изпълняваше религиозни песнопения. Хората стояха на колене пред църквите, чакаха на опашка, за да влязат, а блъсканицата беше толкова страшна, че всеки ден имаше ранени. Даже най-големите църкви не бяха в състояние да поберат напиращите маси.
Горди със своята власт, епископите произнасяха заплашителни проповеди. Мнозина заплашваха да се оттеглят в далечен манастир и да не служат повече в църква, ако кралският финансов контрольор Машо д'Арнувил продължи да ги преследва с искания за данъци. Кралицата, децата ѝ, а с тях и всички вярващи притискаха краля да се откаже от новия данък. Заповедта му била против божественото право, твърдяха те.
– Ако отнемете авторитета на Църквата, много скоро народът ще престане да ви се покорява – обясняваше дофинът на баща си.
Луи се колебаеше.
– Вероятно синът ми е прав – каза той една вечер на Жан. – Продължаващите бунтове в Париж, онези грозни памфлети – народът още отсега изразява неуважението си към властта.
Жан кимна замислена. Разбираше колко му е трудно да вземе правилното решение.
– Прав сте, сир, народът на Париж не уважава властта, но това няма нищо общо с новия данък... Въпреки това обаче ми се струва, че в тези неспокойни времена не бива да рискуваме открито неподчинение на клира спрямо короната. Това би могло да се превърне в сериозен проблем за вас и правителството – отговори откровено тя.
Луи мрачно забарабани с пръсти по масичката.
– Те го знаят, затова се държат така – заключи гневно той.
За съжаление и той съзнаваше безсилието си пред тази демонстрация на власт на Църквата. Към края на годината даде съгласието си клирът да не бъде облаган с данък. Жан обаче предполагаше, че по този начин Луи изразява благодарността си към небето, защото в края на лятото новата дофина, след няколко спонтанни аборта и една дъщеричка, най-сетне бе дарила живот на здраво момченце. Луи беше прещастлив. Малкият херцог на Бургундия осигуряваше наследството на трона.
Върху черната лакирана масичка лежаха няколко червени копринени кърпички, напръскани от мосю Лий с различни аромати. Жан ги помириса по няколко пъти и най-сетне избра омайна смес от санталово дърво, рози и жасмин.
– Направихте превъзходен избор, мадам – поклони се мосю Лий и се изправи.
Жан така и не бе успяла да го отучи да приема поръчките ѝ на колене. Ориенталецът с бадемовидните черни очи търгуваше с ароматни масла и парфюми от цял свят. Идваше редовно при Жан, за да ѝ представи най-новите, най-екзотичните си продукти. И сега извади от куфара две фиоли и внимателно ѝ ги подаде. Тя го бе помолила да ѝ донесе аромати за салона, където щеше да се състои днешната вечеря.
– Имам и нещо специално за вас, мадам – ориенталецът се усмихна съзаклятнически. – Аромат, на който никой мъж не може да устои.
