Двамата мъже я посетиха следобед в ермитажа край Драконовата порта. Годините бяха оставили следи по лицата им. Пастрокът ѝ очевидно старееше и службата в Двора вече не беше по силите му. При едно от последните си посещения – той работеше много и все по-рядко намираше време да идва при нея – ѝ бе признал, че очаква с нетърпение завръщането на Абел, за да предаде цялата работа в ръцете му. Тогава Жан се засмя невярващо, но днес съвсем ясно забеляза приведения му гръб и тънките линии около устата му и разбра, че той говори истината.
За разлика от него Пари Дюверни все още изглеждаше млад и жизнен. Възрастта не намаляваше жаждата му за действие, а гласът му беше все така гръмък.
– Искаш да откриеш военно училище? – попита заинтересовано той и извади табакерата си.
– Да – отговори твърдо Жан. – Ще е предназначено главно за синовете на бедни благородници, паднали във войната, или за останали без средства младежи от добри семейства. Ще построим пансион, където момчетата ще живеят и ще се хранят безплатно, а до него училище.
– Идеята ви е великолепна, маркизо – кимна въодушевено Льо Норман дьо Турнем.
Пари Дюверни го подкрепи.
– Така страната ще си осигури квалифицирани офицери и същевременно ще създаде социална институция за хора, които не могат да си позволят да дадат добро образование на децата си.
Жан се усмихна доволно. Точно такава беше целта ѝ. Много обеднели благородници отиваха в армията – войната беше една от малкото възможности мъжете да печелят прехраната си с почетни длъжности. Ала мнозина падаха в битка или ставаха инвалиди и семействата им оставаха без никакви средства.
Жан се зарадва на реакцията на двамата си довереници. Отдавна мислеше какво да направи, за да умножи славата на краля и да подобри не само неговото, но и своето реноме в обществото. Идеята за военно училище ѝ се стори най-добрата.
Надеждите ѝ се оправдаха – Луи също се въодушеви от плана ѝ.
– Военно училище, където кадетите ще получават добро образование – точно от това има нужда армията. При последната ни среща с маршал Дьо Сакс и двамата установихме, че ни липсват добре обучени млади офицери.
Жан кимна. Маршалът бе обсъждал темата и с братя Пари. Тъкмо той ѝ подхвърли идеята да построи военно училище с пансион.
Кралят разпореди първо да се изготви подробен план. Искаше да е сигурен, че новата институция ще разполага с достатъчно средства, преди да обяви създаването ѝ пред Двора и гражданите. Предвиждаше се военното училище да се издържа от допълнителните държавни доходи.
Пари Дюверни бе предложил да създадат фондация и сега загрижено изкриви лице, научавайки от Жан какво е желанието на краля, финансовият контрольор със сигурност щеше да се възпротиви, но Жан изобщо не се притесняваше от реакцията му. В Париж имаше двама мъже, които знаеха как да извлекат допълнителни доходи от държавната хазна, и това бяха братята Пари.
Льо Норман дьо Турнем и кралският архитект Габриел се заеха с плановете на сградата и съоръженията.
Луи често ги викаше в кабинета си, за да се осведоми как вървят нещата, а двамата с Жан до късна нощ седяха над плановете.
– Ако министрите ми имаха вашите блестящи идеи, мадам, кралството ми щеше да процъфтява – въздъхна една нощ Луи, остави перото и я помилва по бузата.
Жан усети как по тялото ѝ пробяга тръпка. Усмихна се несигурно и наля вино от гарафата на масата. Нежностите на краля я изпълваха с надежда един ден предишните им отношения да се възстановят. Плътската им раздяла продължаваше повече от година... Единствената ѝ утеха беше, че Луи все по-често търсеше съветите ѝ по политически въпроси.
Тя му подаде чаша и той отпи голяма глътка.
– А решихте ли вече в кой манастир ще изпратите Александрин? – попита неочаквано Луи.
– Не, още не. Тази седмица смятам да отида в Париж, за да разгледам "Л'Асомпсион". – Жан замислено завъртя чашата между пръстите си. През лятото дъщеря ѝ щеше да навърши шест години и беше време да я дадат в манастирско училище.
– Париж не е далеч. Ще я посещавате често – отбеляза нежно Луи, очевидно разбрал какво става в нея. – И не забравяйте да отидете в Париж с чужда карета, не с вашата – добави загрижено той.
Жан кимна. Парижани все още се отнасяха враждебно и към нея, и към краля даже след като Луи я помоли да закрие театъра във "Версай", за да сложи край на слуховете, че харчела безогледно парите му. Тя не се възпротиви, защото ѝ ставаше все по-трудно да съставя програма за всеки сезон и да ръководи актьорската трупа. Сега даваха представления само от време на време, и то в малките дворци "Шоази", "Креси" и "Белвю".
Жан очакваше пътуването до Париж със смесени чувства. Вълната от арести, чрез които Д'Аржансон се надяваше да прочисти града от просяци и скитници, предизвика бурно недоволство. Носеха се безумни слухове за отвличания, твърдеше се, че полицията арестувала и напълно невинни деца, които си играели на улицата.
Жан знаеше, че Луи е дълбоко обезпокоен от настроението на обикновените хора.
