– Нужно е много време, за да спечелиш обичта на народа, и съвсем малко, за да я изгубиш – каза ѝ той след завръщането ѝ от Париж. – Спомням си как ликуваха след победата при Фонтеноа. Нарекоха ме многообичаният Луи, а сега... сега май съм най-мразеният Луи.
В гласа му звучеше огорчение. Враждебността на народа го нараняваше дълбоко и понякога дори го плашеше. Веднъж се довери на Жан, че тайно се боял един ден да не го сполети съдбата на първия крал от династията на Бурбоните, Анри IV, пронизан от коварен убиец на улицата.
Жан помилва ръката му.
– Дълбоко в сърцата си парижани продължават да ви обичат, сир. Не обръщайте внимание на безумните позиви, които подклаждат недоволството им... Радвам се, че в лицето на мосю Д'Аржансон имаме строг министър, а мосю Берие е надежден главен полицейски лейтенант. Те ще преследват бунтовниците с необходимата строгост, бъдете сигурен.
– Дано сте права...
Кралят погледна към златния часовник на камината и се изправи.
– Моля да ме извините за тази нощ, мадам. Чака ме още много работа.
– Разбира се, сир.
Жан се усмихна сковано. В последно време Луи често се оттегляше с обяснението, че има още работа. Тя обаче беше убедена, че това е просто претекст, за да не прекарва нощите в покоите ѝ.
Луи я целуна за довиждане и усмивката ѝ застина в маска. Никога не беше дори помисляла колко по-голяма полза ще има от артистичния си талант в реалния живот, а не на сцената. За щастие успя да запази самообладание, докато той излезе.
Рано сутринта мосю Берие пристигна от Париж във "Версай". Слезе от каретата и мина със затворено лице между хората, които като всеки ден изпълваха площада пред двореца. С влизането свали тривърхата си шапка и се запъти право към покоите на маркизата, която вече го очакваше. Никога не я бе посещавал в толкова ранен час и направо се зашемети от гледката, която се разкри пред очите му. Утринният тоалет представляваше наистина разкошна церемония. Маркизата седеше в позлатено кресло, а фризьор и две камериерки се суетяха около нея. Един лакей тъкмо бе донесъл пощата и докато преглеждаше писмата, Жан разговаряше с управителя мосю Колен и с абата, поел грижа за библиотеката ѝ. На тоалетката ѝ лежеше книга от Монтескьо, а по столовете бяха нахвърлени мостри от платове, панделки, изкуствени цветя, перли и още какво ли не.
– Добро утро, мосю Берие – маркизата се обърна към ранния посетител и го дари с омагьосваща усмивка, сякаш за нея нямаше нищо по-прекрасно от възможността да го поздрави.
– Мадам – Берие направи дълбок поклон.
Жан вдигна дясната си ръка и след едва забележимото движение на пръстите ѝ всички прислужници напуснаха стаята.
Двамата останаха сами. Тя беше напълно облечена, но в срещата им имаше нещо твърде интимно и Берие се смути.
Маркизата се усмихна с разбиране. "Тази жена знае как въздейства върху мъжете", помисли си с възхищение полицейският лейтенант. Същевременно усмивката ѝ беше невинна като на младо момиче. Берие се взираше замаяно в сивите ѝ очи и отговори на усмивката ѝ, все едно беше глупав ученик. Сега вече си даваше сметка защо кралят я обича така пламенно и е преодолял всички трудности, за да я направи своя метреса. Маркиза Дьо Помпадур беше възхитителна. На колко ли години беше? Според акта за раждането на двайсет и осем, но изглеждаше на не повече от двайсет и пет.
– Надявам се, че сте добре?
Мекият, мелодичен глас го изтръгна от мечтанията. Жан отново се усмихна.
– Благодаря, маркизо, не мога да се оплача.
Берие сведе глава към ръцете ѝ и видя как тънките ѝ пръсти нервно си играят с изкуствено цвете. Очевидно беше напрегната.
– Е, какво научихте, мосю Берие? Моля ви, не ме щадете. Той има друга любовница, нали?
Независимо от спокойно изречените думи лицето ѝ изведнъж побеля от страх.
Берие поклати глава.
– Не, мадам. Кралят няма друга... любовница.
Жан не успя да скрие облекчението си.
– Само че Негово Величество редовно ходи в Парк о Серф[26]...
– В Двора на елените? Какво има там?
"Явно не е чувала никога за това място", прецени Берие и се покашля смутено.
– Ами... къща, където са настанени млади момичета и жени, които биха могли да се харесат на Негово Величество. Мосю Льо Бел, първият кралски камердинер, урежда тези неща.
Жан остана силно изненадана.
– Искате да кажете бордей?
– О, никога не бих си позволил да го назова с тази дума, мадам, но съм принуден да призная, че се изразихте точно.
Жан отново призова на помощ актьорския си талант и успя да запази самообладание. Берие бе готов да повярва, че новината за забавленията на краля в онова заведение не я е наранила особено дълбоко. Само тя знаеше, че никога не бе преживявала толкова дълбоко унижение.
– Много ви благодаря, мосю Берие.
Полицейският лейтенант въздъхна. Още не бе свършил.
– Маркизо, аз съм ваш предан приятел, затова се чувствам длъжен да ви съобщя още нещо.
Жан хвърли цветето на пода и го погледна въпросително.
– Мадам, отскоро графиня Д'Естрад има любовна връзка с граф Д'Аржансон.
– Графиня Д'Естрад? Невъзможно! – възкликна невярващо Жан.
Берие запази мълчание.
– Сигурен ли сте? – попита съвсем тихо тя.
