Жан много искаше да вярва, че кралят е прекарал само една нощ с младата дама и тя не означава нищо за него, но здравият разум ѝ говореше друго. Погледите, които кралят и графинята си разменяха, начинът по който той ѝ целуваше ръка и се усмихваше, и не на последно място победоносното изражение на Шарлот Розали не оставяха съмнение, че връзката им не е просто кратко приключение. Двамата продължаваха да се срещат.
Точно когато страхът и ревността ѝ стигнаха връхната си точка, Жан получи вест, която я накара да забрави личните си грижи.
Шарл льо Норман дьо Турнем бе сполетян от внезапна смърт. Поради разклатеното си здраве не могъл да се възстанови от силна треска, която го застигнала в "Етиол". Жан обезумя от мъка. Човекът, който беше до нея от най-ранното ѝ детство, който ѝ беше повече от баща... Без него никога нямаше да стане това, което беше сега.
Защо си отиде от света толкова рано? Жан проля горчиви сълзи.
Писа на Абел, който наскоро се бе завърнал от обиколката в Италия, и го помоли да отиде при нея. Луи също бе потресен от неочакваната смърт на своя верен служител.
– Много съжалявам, мадам. И аз тъгувам за него. Той беше добър човек и най-умният директор на кралските строежи, който съм имал – рече той и нежно я прегърна.
Погребаха Льо Норман дьо Турнем тържествено в Париж. "Смъртта му дойде точно една година след кончината на маршал Дьо Сакс", помисли си Жан и неволно вдигна поглед към небето. Не се съмняваше, че двамата мъже са били приети в рая въпреки земните си грехове. Чуваше дълбоките им гласове и си представяше как се наслаждават на райските блаженства, обсъждат живота си на земята и се смеят.
Луи също не остана пощаден от ударите на съдбата. През февруари 1752 г. след кратко боледуване с висока температура, неочаквано почина дъщеря му, 24-годишната принцеса Анриета. В скръбта си Луи потърси утеха при Жан – тя умееше да го успокоява като никой друг в Двора.
Тя беше изпълнена със съчувствие към любимия си, но за първи път споделяше едно мнение с клириците и се надяваше той да приеме тази смърт като предупредителен знак от небето.
Следващите седмици ѝ донесоха разочарование. Връзката между Луи и Шарлот Розали продължаваше. Жан следеше с ужас дребните знаци на внимание, с които кралят обсипваше младата дама, но се стараеше да пази достойнството си. Все пак Луи потърси утеха при нея, не при другата, и тя продължаваше да бъде официалната метреса на краля. Ала докога щеше да се запази това положение? Тя нямаше да издържи още дълго. Един ден унижението и мъката щяха да я убият...
Докато Жан се бореше с демоните на ревността и страха от края на връзката ѝ с Луи, в Париж стана произшествие, което щеше да има дълготрайни политически последици за цялата страна.
Абат Дьо Льомер беше на смъртно легло. Ярките лъчи на пролетното слънце влизаха необезпокоявани през прозорците на малката стая. Навън пееха весели птици, ала Льомер знаеше, че няма да доживее до лятото. В топлия мартенски ден на 1752 г. той изпрати прислужника си да доведе свещеник, за да приеме последното причастие.
При появата на монсиньор Буетен умореното му лице се озари от усмивка.
– Абате... – Льомер стисна ръката на колегата си с измършавелите си пръсти. – Времето ми дойде.
Буетен си спомни указанията на архиепископа.
– Имаш ли изповеден билет, братко?
Старецът мъчително обърна глава към него.
– Наистина ли ми е нужно удостоверение?
Буетен кимна с непроницаемо изражение.
– Да, от свещеник, който признава принципите на вулата Unigenitus.
Болният въздъхна дълбоко. Да, Льомер знаеше за указанията на Парижкия архиепископ свещениците и викариите да дават последно опрощение и причастие едва след като са се уверили, че умиращият се е изповядал пред духовник, който признава папската вула, но ги смяташе само за слухове.
– Нямам изповеден билет, братко, и съвсем открито ще ти призная: не одобрявам вулата Unigenitus.
Буетен го погледна строго.
– В такъв случай не мога да ти дам последно причастие, братко Льомер. – Гласът му се извиси. – Ще умреш без опрощение и последно помазване.
Старецът се опита да се надигне на лакти. В погледа му блесна страх.
– Ти си Божи служител като мен, братко. Господ знае, че през целия си живот съм му служил вярно. Моля те, дай ми опрощение... – Разтърси го пристъп на кашлица и той падна върху възглавниците.
Ала Буетен вече бе взел наметката си.
– Не – отговори рязко той и си отиде.
В първия момент Льомер загуби дар слово, но после гневът му вдъхна сили. Седна в леглото и саморъчно написа писмо до Парламента, в което описа поведението на свещеника с най-силни думи. Пратеникът го отнесе още същия ден. И тогава събитията се заредиха едно след друго.
Магистратите, в голямата си част янсенисти, се възмутиха от дън душа. Поканиха Буетен да се яви пред Парламента, ала той отказа. Осъдиха го на парична глоба и му наредиха незабавно да даде опрощение на умиращия абат Льомер, но той изчезна.
Епископите много скоро узнаха за случилото се и побесняха, задето Парламентът си позволява да се меси в църковните дела. Събраха се и отидоха при краля.
