Макар да се опитваше да се съсредоточи в разговора, тя видя с ъгълчето на окото си как Шарлот Розали разговаря с краля в другия край на салона. Ясно си личеше кокетството ѝ. "Проклета малка безсрамница!" – помисли си тя и ревността отново я загриза болезнено.
Жан се обърна отново към саксонския посланик и се усмихна дружелюбно.
– Аз пък ви завиждам за прекрасния порцелан, който произвеждате в Майсен.
Покланикът се поклони поласкано.
– В Дрезден ще се радват да го чуят.
Ненадейно се появи кралят. Посланиците се поклониха дълбоко. Луи се усмихваше.
– Не позволявайте на маркизата да ви заслепи с очарованието си, господа. Нейната интелигентност и ум са по-остри от тези на всичките ми министри – той дари Жан с топъл поглед.
– Вече имахме удоволствието да го установим, Ваше Величество – отговори учтиво саксонският посланик.
Жан усмихнато наклони глава. В същия миг усети как някой я наблюдава и леко се извърна. Граф Дьо Сенвил стоеше само на няколко метра от нея и очевидно бе чул думите на краля, защото в погледа му светеше учудване.
Жан отговори на погледа му с видима хладина. Точно той ли! "Сигурно вече се чуди каква длъжност да си избере, когато братовчедка му стане официална метреса на краля", помисли си горчиво тя.
Най-сетне приемът свърши и Жан въздъхна облекчено. Все по-трудно ѝ ставаше да пази самообладание. Най-тежко ѝ беше да се преструва пред графиня Д'Естрад. Следобед седна пред тоалетката си и се загледа потиснато в огледалото със златна рамка.
Херцогиня Дьо Бранка дойде да я посети и не одобри поведението ѝ.
– Скъпа моя, вразумете се най-после! Онова незряло хлапе не е в състояние да ви оспори мястото при краля – укори я тя.
– Знам, но понякога усещам, че вече нямам сили да се боря. Постоянните лъжи и интриги ме отвращават. Някога смятах Двора за място, мечтано от всяка жена... – Жан се усмихна меланхолично и сложи на ръката си перлената гривна, подарък от Луи. – А се оказа, че тук царят единствено фалш и лицемерие.
– Е, понякога това е много забавно – отвърна иронично херцогинята, но виждайки изражението на Жан, веднага спря. – Простете, маркизо. Вие го обичате истински, нали? – В гласа ѝ прозвуча искрено съчувствие.
Жан кимна. Да, тя обичаше Луи. Едва сега, след толкова години, когато той се любеше с друга жена, го осъзнаваше напълно. Беше готова да се бори за него с всички средства, но как да го направи, като не можеше да използва оръжията на своя пол? Тази мисъл я изпълни с горчивина.
Луната хвърляше сребърна светлина в просторния салон. Беше късна вечер и дворецът бе потънал в тишина. Граф Дьо Сенвил, току-що завърнал се от вечеря с принц Дьо Конти, си наля чаша вино и седна зад писалището си. Почти бе приключил с последното писмо за деня, когато лакеят съобщи, че е дошла братовчедка му.
Сенвил учудено погледна часовника. Почти полунощ. По това време не се ходи на посещение дори у роднини.
Енергичните крачки и триумфалното изражение на графинята веднага му подсказаха, че се е случило нещо благоприятно за нея. Стана от стола и направи лек поклон.
– Графиньо. Защо ме удостоявате с честта на това късно посещение?
Тя се усмихна, без да отговори на погледа му, и с горда физиономия седна на креслото пред писалището.
– Не ми вярвахте, нали? – Бръкна в деколтето си и извади снопче писма с кралската лилия. – Той ме обича. Тук го имате черно на бяло.
"Пила е много шампанско", разбра Сенвил. Би било редно да я отпрати незабавно, преди да е продължила с недискретностите, ала любопитството надделя. Шарлот Розали хвърли писмата на масата. Очевидно бе дошла при него с желанието да се докаже. "Защо ли ѝ е толкова важно да я призная? – запита се развеселено той. – Сигурно защото още от самото начало бях против брака ѝ."
– Кралят ще изгони маркизата – заяви Шарлот Розали и се наведе към него. – Какво ще кажете сега?
Сенвил прочете няколко писма с нарастваща изненада. "Неочакван триумф", прецени недоволно той и вдигна глава.
– Поздравявам ви – рече хладно той. – Кралят явно е загубил ума си по вас.
"Негово Величество положително няма представа какъв недискретен и нечист характер се крие зад това ангелско лице с големи очи на сърна", помисли си той. Май се налагаше да предприеме нещо в тази посока.
Най-неприятното на слуховете във "Версай" беше, че един ден стигаха до всеки, независимо дали искаше да ги чуе, или не. Новината за обещанието на краля да направи младата графиня Дьо Шоазьол-Бопре своя официална метреса и да прогони маркиза Дьо Помпадур, се разпространи със светкавична бързина и неизбежно стигна до Жан.
Както винаги през най-трудните моменти в живота си тя реагира със забележително спокойствие. Решението ѝ беше твърдо. Една дума от краля – и тя ще си отиде. Ще напусне Двора с достойнство и с високо вдигната глава.
Ала херцогиня Дьо Бранка, която в тези тежки времена ѝ беше солидна опора, не желаеше да чува за подобно поведение.
– Стига глупости, маркизо, това са само клюки. Вероятно малката Шоазьол-Бопре и графиня Д'Естрад целенасочено разпространяват слухове, за да ви изнервят. Не вярвам кралят да ви прогони.
