Мадам дьо Помпадур полностью

Жан много искаше херцогинята да се окаже права.

– Вие сте истинска приятелка. Най-добрата, която мога да си пожелая.

– О, не преувеличавайте – отвърна с леко смущение херцогинята.

Мадам Дю Осе влезе в салона и връчи на господарката си картичка.

Лицето на Жан помрачня.

– Не виждам защо трябва да приема точно граф Дьо Сенвил, и то точно в този момент.

Главната камериерка кимна с лека усмивка.

– Посетителят ме предупреди, че ще реагирате точно по този начин, и ме помоли да ви предам, че много настоява да ви види.

Жан бе готова да откаже, но я обзе любопитство. Беше безсмислено да оставя впечатлението, че се крие от него.

– Поканете го в малкия салон... Нали ще ме извините, херцогиньо?

– Естествено, маркизо.

Херцогиня Дьо Бранка се сбогува, Жан почака малко и влезе при графа.

Сенвил направи дълбок поклон.

Жан го огледа внимателно. Без да е особено едър, тялото му издаваше физическа сила. В сините очи светеше войнственост. Жан си спомни за молбата му преди години да го подкрепи да получи полк. Тогава не успя да му помогне, защото маршал Дьо Сакс вече бе взел друго решение. От този момент нататък той стана много сдържан, дори враждебен. По тъжна ирония на съдбата граф Дьо Сенвил се бе възпротивил на женитбата на братовчед си с Шарлот Розали. А сега тъкмо тази връзка щеше да му помогне да направи кариера.

– Защо ми оказвате честта да ме посетите, графе? – попита хладно Жан.

Мъжът се поклони отново. "Не е много по-възрастен от мен", помисли си Жан. Свежите бузи и пълните устни го правеха да изглежда по-млад, но първите бръчки вече прорязваха челото му. Хладното посрещане явно не го засегна.

– Ще бъда напълно откровен, мадам. Не сме приятели, но счетох за свой дълг да ви покажа това писмо...

Жан погледна смаяно листа, изписан с почерка на Луи.

– Ще ви го дам в знак на доверие – продължи графът.

Тя прие писмото мълчаливо. Още от първия ред разбра на кого е писал кралят. Заболя я ужасно да прочете истината. Той желаеше тялото на онази жена, но не само него. Някога беше отправял същите думи и към нея. Светът ѝ рухна и тя се отпусна тежко върху креслото. Предсказанието на старата циганка отекна в главата ѝ. Нито една от другите жени няма да стане опасна за теб... Е, този път очевидно се е излъгала. Жан въздъхна и прочете отново последния ред: ,...с радост ще изпълня желанието ви да живеете близо до мен."

Трябваше ѝ време да се овладее. Погледна Сенвил с недоумение.

– Защо ми носите доказателство за изневярата на краля, графе?

Сенвил се поклони за трети път.

– Простете надменността ми, маркизо, но аз не желая семейството ми да стане известно с факта, че съпругата на братовчед ми е била избрана за официална метреса на краля. Първо, но мое мнение споменатата дама не е достатъчно интелигентна, за да ви конкурира сериозно, и второ, не вярвам в способността ѝ да се задържи дълго в тази позиция.

Жан вдигна вежди. Обяснението му не я обиди ни най-малко, даже я развесели.

– Нямах представа, че сте толкова остроумен, графе... Какво изкуство – едновременно ми ударихте плесница и ми направихте комплимент.

Мъжът сведе поглед.

– Освен това е редно да знаете и друго – графинята очаква дете.

Жан едва не избухна в плач, но успя да се овладее. "Младата дама явно има късмет", помисли си горчиво тя. Стана и подаде писмото на граф Дьо Сенвил. Той я изгледа с огромно учудване.

– Не искам да изпаднете в немилост, защото сте откраднали писмото на краля, мосю. Прочетох, каквото трябваше. Много ви благодаря. Задължена съм ви. – По устните ѝ се плъзна примирена усмивка. – Ако утре все още съм в Двора, няма да ви навредя, бъдете сигурен.

Графът се поклони и излезе. Жан остана сама с горчивината си.

Вечерта Луи дойде в апартамента ѝ и още по енергичните му крачки тя разбра, че е в лошо настроение. Бе прекарал следобеда в пореден разгорещен дебат с епископите и парламентарния президент. Чувайки вратата да се отваря зад гърба ѝ, Жан не се обърна.

– За бога, тези хора няма ли да престанат да се карат!

Тя се опря тежко на облегалките на стола и се изправи. Като видя израза на лицето ѝ, кралят млъкна стъписан.

– Какво ви е?

Жан приклекна в дълбок дворцов реверанс, какъвто правеше само при официални случаи.

– Ваше Величество, моля за вашето позволение да напусна Двора.

Очите му се разшириха невярващо.

– Какво, за бога, искате да кажете?

"Той наистина не разбира – помисли си Жан – или не иска да разбере." Очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Не желая повече да стоя на пътя ви, сир. Бъдете щастлив с графиня Дьо Шоазьол-Бопре.

Луи изхъмка недоволно и намести перуката си.

– Мадам, веднъж вече ви казах, че се мамите относно намеренията ми. Нямам какво повече да добавя по темата.

Жан вирна брадичка.