Жан се усмихна ледено. Вече три години понасяше присъствието на бившата си приятелка. Никога нямаше да ѝ прости. Графинята открито я следеше и шпионираше в полза на Д'Аржансон. Няколко пъти я бе заловила да чете писмата ѝ и даже един меморандум, изпратен от краля. Редовно разпитваше главната ѝ камериерка мадам Дю Осе, но тя беше достатъчно умна и даваше уклончиви отговори, а после уведомяваше господарката си. Очевидно и днес графинята се надяваше да изкопчи някоя интересна информация от разговора с абата и австрийския посланик.
Жан съзнаваше каква опасност представлява бившата ѝ приятелка. Още повече, че кралят се опитваше да преговаря с Австрия чрез нея, знаейки, че откритите дипломатически контакти ще предизвикат силна съпротива в Двора. Ако не внимаваше, граф Д'Аржансон щеше да си извади точни заключения от незначителните детайли, които му съобщаваше любовницата му.
Късно вечерта, докато камериерките я обличаха в официална рокля в бяло и златно, Жан отново се замисли за графиня Д'Естрад. Вечерта щеше да има празненство с илюминации в парка. Жан хареса новата си прическа по античен маниер: косата ѝ беше вдигната на малък кок, украсен с перли и диаманти, отстрани на лицето падаха ситни къдрички. Налагаше се да поговори с краля за графинята. За съжаление не разполагаше с доказателства за нейната недискретност.
За щастие принцеса Аделаид, чиято придворна дама беше графиня Д'Естрад, не я харесваше особено. От известно време Жан наблюдаваше с интерес как се обтягат отношенията между принцесата и придворната ѝ дама.
– Бих казала, че не ви е особено приятно да имате придворна дама като графиня Д'Естрад, Ваше Височество – подхвърли небрежно Жан, докато двете с принцесата наблюдаваха как от фигурите на Нептун, нимфите и рибите бликат струи вода. Наблизо стояха по-малките сестри на принцесата – мадам Виктоар, мадам Софи и мадам Луиз, завърнали се преди няколко години от манастира в Двора.
Аделаид я изгледа високомерно.
– Учудвам се от интереса ви, маркизо – отвърна тя и отметна глава също като баща си.
Жан не се притесни особено от резкия отговор. След като стана известно, че вече не споделя леглото на Луи, отношенията ѝ с кралското семейство се подобриха значително. Често канеше принцесите и дофина на частните си вечери и празненства и те идваха с удоволствие. Това беше добре и за нея, защото Луи обичаше децата си, ценеше присъствието им и ѝ беше благодарен.
Тази вечер принцеса Аделаид беше облякла сребърносиня роба с дълъг шлейф, запазен за принцесите и кралицата. Младата дама, наскоро навършила 24 години, изглеждаше много добре. Жан си спомни за Александрин и сърцето ѝ се сви от болка. Никога нямаше да види дъщеря си като красива девойка. Потрепери, загърна се в столата от фина златна дантела, умело драпирана от камериерките, и отново се обърна любезно към мадам Аделаид:
– Както знаете, някога именно аз помолих да вземете графинята за своя придворна дама.
– Именно! – Принцесата кимна на няколко придворни, които минаха покрай тях и се поклониха. Жан отвори ветрилото си.
– Ще бъда откровена с вас, Ваше Височество. Аз самата се излъгах ужасно в графиня Д'Естрад. Тя не е такава, за каквато я смятах. Само затова ви попитах доволна ли сте от услугите ѝ. Ако нямате възражения срещу нея, моля да извините любопитството ми – завърши тя и учтиво склони глава.
Аделаид я измери с преценяващ поглед.
– Ще бъда благодарна на краля, ако ми намери по-подходяща придворна дама – отсече сърдито тя.
Жан се бе надявала да чуе точно това.
Още на следващия ден тя сподели с Луи подозрението си, че графинята я шпионира.
– Трябва да намеря доказателства, знам, но не е лесно. От днес нататък ще я търпя близо до себе си само по ваша изрична заповед, сир – заяви решително тя. – Освен това съм длъжна да ви съобщя, че дъщеря ви, мадам Аделаид, е недоволна от услугите на графинята и желае друга придворна дама.
Луи се намръщи. Без да отрони дума, отиде в покоите на дъщеря си. Съдбата на графиня Д'Естрад бе решена.
Граф Д'Аржансон умееше да се владее, но узнавайки за прогонването на любовницата си, побеля като платно и заудря с юмруци по стената. Никога, никога не беше очаквал маркиза Дьо Помпадур да стигне дотам. Обзе го непримирим гняв.
Тази жена му обявяваше война. Затова бе посегнала на графинята. Край на любезностите. Вече няма да разговаря с нея, няма дори да я поздравява. Двамата никога няма да се помирят. Той ще се бори с нея и ще я унищожи.
В първия пристъп на гнева си Д'Аржансон беше готов да прибегне до крайни мерки, за да отстрани маркизата от пътя си. Познаваше добър майстор на отрови от Париж. Мисълта за бавната, мъчителна смърт на омразната жена му достави истинска наслада. Виждаше я да се гърчи от болки, да се бори за глътка въздух, докато отровата изгаря вътрешностите ѝ... Не, твърде рисковано е да я убие. А и през последните години тя беше станала предпазлива. Слуги опитваха храната и напитките ѝ. Трябваше да намери друг начин да се отърве от нея. Първата му задача беше да се сдобие със съюзници.
