– Може би ще успеете да накарате Прусия също да подпише – окуражи го Жан.

Луи кимна, но ясно си личеше колко дълбоко се съмнява в тази възможност. Европейските държави едва ли щяха да се съгласят на подобен отбранителен съюз.

Докато абат Дьо Берни продължи да се среща с граф фон Щаремберг, Жан започна други, още по-трудни преговори. Искаше да демонстрира пред Църквата добрата си воля и желанието си за помирение. Препоръчаха ѝ свещеник, който може би щеше да прояви разбиране към трудното ѝ положение. Йезуитът отец Дьо Саси беше известен с модерните си възгледи.

Скромно облечена, без руж и скъпоценности, Жан отиде в параклиса му. Посрещна я сърдечен мъж на средна възраст с добродушно лице. Цялото му същество излъчваше милосърдие. Изпълнена е доверие, Жан му изказа желанието си.

– Искате да се изповядате ли, маркизо? – попита изненадано той. – Но разбира се...

Жан го последва в изповедалнята. Коленичи върху пейката, тапицирана с червено кадифе, скръсти ръце, погледна силуета на свещеника зад решетката и сведе глава.

– Отче, кралят и аз не сме в интимни отношения от години и вече не живеем в грях. Затова... искам да помоля за опрощение.

– Искате да кажете, че връзката между вас е чисто духовна, така ли, маркизо? – попита сериозно йезуитът.

– Така е.

– Е, в такъв случай мога да ви дам опрощение. Трябва обаче да вземем предвид, че сте омъжена. Това налага да се върнете при съпруга си.

Жан смаяно вдигна глава.

– Но, отче, аз се надявах да...

– На какво сте се надявали? Че аз съм различен от другите свещеници, така ли?

Дори през решетката си личеше колко много се разсърди свещеникът.

– Идвате при мен само защото ми се носи славата на разбран изповедник? Прав ли съм, маркизо? – Тонът му загуби дружелюбието си.

Жан въздъхна виновно.

– Не, разбира се, отче. Работата е там, че... съпругът ми със сигурност няма да ме приеме обратно.

– Въпреки това ще го помолите да ви прости, а после ще видим. Ако Бог иска, съпругът ви ще прояви снизходителност, маркизо.

Жан кимна безмълвно и се надигна. Беше си представяла изповедта другояче. Докато вървеше обратно към каретата си, тя размишляваше как да постъпи. Думите на свещеника я разтревожиха. Не обичаше Църквата, но вярваше в Бога. След смъртта на Александрин се молеше по-често от преди и мисълта да умре без опрощение на греховете ѝ се струваше непоносима.

Реши да каже на Луи за посещението си при отец Дьо Саси.

– Изповядах се – съобщи тя още същата вечер.

Начинът, по който ръката му замръзна насред движението, издаде голямото му учудване. Луи остави плановете на новия военен кораб и вдигна глава. Жан го погледна нещастно.

– Отец Дьо Саси ми заяви, че ако искам да получа опрощение, трябва да се върна при съпруга си.

– Но това е абсурд но.

– Прав сте – кимна Жан, – но отецът недвусмислено ми даде да разбера, че няма друг начин.

Луи се извърна към прозореца.

– Не е зле да пишете на съпруга си.

Жан загуби дар слово. Дали говореше сериозно? Наистина ли искаше тя да напусне Двора?

– Сигурен съм, че той няма да ви приеме обратно – обясни тихо Луи и тонът му я накара да застане нащрек. На устата ѝ напираха десетки въпроси, ала тя не посмя да ги зададе. Кралят се усмихна леко и отново се наведе над плановете.

*

Шарл Гийом льо Норман д'Етиол си наля още една чаша вино. Отдаваше се изцяло на радостите на живота и предпочиташе яденето, пиенето и хубавите жени пред службата си като данъчен откупчик. С парите, наследени от чичо си Льо Норман дьо Турнем, си купи разкошна къща в Париж и поддържаше любовницата си мадмоазел Рем, очарователна оперна танцьорка, по която лудееше цял Париж.

Шарл завърза шалчето си и въздъхна доволно. Очакваше го приятна вечер. Кратко посещение в операта, за да се наслади на танца на любовницата си, и дълга вечеря с приятели и дами. Точно по неговия вкус.

Посегна към жакета си, но не успя да се облече. Чу шум зад гърба си и се обърна. На прага на спалнята му стояха двама мъже.

За момент се запита дали пък не е прекалил с виното. Несигурността му премина в страх. Как бяха влезли тези двамата? И най-важното – кои бяха те? Сплетените на плитка перуки, скъпоценните камъни върху токите на обувките, начинът, по който държаха тривърхата шапка в едната ръка и шпагата в другата – всичко това му подсказа, че са от Двора.

– Извинете, че ви попречихме, мосю – проговори учтиво първият мъж, но не прибра шпагата си. – Вие ли сте Шарл Гийом льо Норман д'Етиол?

Шарл кимна. Не беше способен да произнесе нито дума. Под наметката си мъжът носеше униформа на кралската гвардия. Страхът му нарасна. Каква ли простъпка беше извършил?

Мъжът му връчи запечатан плик.

– Кралят ни възложи да ви предадем това писмо от маркиза Дьо Помпадур.

Чувайки името на жена си, Шарл въздъхна шумно. Повече от десет години нямаше представа какво става с нея – с изключение на слуховете, които се носеха из Париж.

Другият мъж огледа помещението и се усмихна хладно.

– Прочетете го, мосю. Веднага.

Перейти на страницу:

Поиск

Похожие книги