Възпламенен от омраза, графът се срещна с кардинал Дьо Ларошфуко.
– Как е мадам Д'Естрад? – попита съчувствено духовникът, докато двамата се разхождаха покрай мраморните колони в малкия парк, ограден от висок жив плет.
– Обезумяла от мъка...
– Кажете ми, графе, вярно ли е, че маркизата се опитва да внуши на краля да влезе в съюз с Австрия? – попита направо кардиналът.
Д'Аржансон кимна мрачно. Двамата продължиха разходката си.
– Според мен усилията ѝ са насочени в тази посока. Във всеки случай редовно се среща с австрийския посланик.
– Тази жена няма чувство за мярка. Влиянието ѝ е по-силно от всякога, а Негово Величество е твърде слаб, за да я възпре.
– Да, започвам да се плаша. Тя ще ни доведе до гибел. Трябва да намерим начин да я спрем.
Кардиналът се позагледа в позлатен фонтан с форма на мида, от който бликаше вода, и се обърна към граф Д'Аржансон:
– Тази вечер съм поканил отец Демаре, монсиньор Бойе и още неколцина духовници. Ще се радвам и вие да присъствате на срещата.
Събраха се в малък дворец извън Версай, собственост на семейство Ларошфуко. Двете кули и скромната фасада придаваха на уединената сграда по-скоро вид на укрепен замък. Тук открай време се провеждаха тайни сбирки. Духовниците заеха места около кръгла маса в помещение без прозорци. Дебели килими, окачени по стените, поглъщаха всеки шум. Атмосферата беше напрегната.
Попитаха Д'Аржансон какво мисли за мадам Дьо Помпадур и когато той описа засилващото се влияние на кралската метреса, всички присъстващи кимнаха сериозно и угрижено.
Отец Демаре, новият изповедник на краля, напразно се стараеше да събуди съвестта на Негово Величество.
– Сигурно не му описвате достатъчно ясно какво го очаква след смъртта! – укори го монсиньор Бойе.
Отец Демаре се поколеба, после поклати глава.
– Сигурен съм, че Негово Величество се страхува да умре без опрощение на греховете. Измъчват го кошмари. Копнее за мир с Църквата.
– Ще продължите да му отказвате опрощение и ще засилите натиска върху съвестта на Негово Величество – настоя решително кардинал Дьо Ларошфуко. – А що се отнася до маркизата, тя е омъжена жена и самото ѝ присъствие в Двора е ясен знак за грях!
Трудности очакваха страната му и Луи изпитваше все по-силна потребност да сключи своя личен мир с Бога. Копнееше за духовна връзка с Всемогъщия, съзнавайки, че единствено тя ще му вдъхне сили, за да преведе Франция със сигурна ръка през наближаващата криза.
Отдавна знаеше, че е грешник. Не се измъчваше от угризения за многобройните си любовници, защото не им отдаваше значение. Ала в отношенията си със своята метреса бе отишъл твърде далеч. Нарушил беше брачните клетви, и то на много по-дълбоко ниво, защото я обичаше истински и живееше с нея много по-добре, отколкото със съпругата си. Сега вече не ги свързваше страст, ала тя беше най-близкият, най-довереният му човек в Двора. Не съжаляваше за връзката си с Жан и именно това беше най-страшният му грях.
Реши да се възползва от обстоятелството, че от няколко години няма физически контакт с маркизата.
– Не разбирам защо не ми давате опрощение, след като между мен и мадам Дьо Помпадур вече има само приятелство – отбеляза гневно той при една среща със своя изповедник в частния му кабинет.
Зелените очи на отец Демаре го гледаха строго.
– Съжалявам, сир. С цялото си уважение към вас ще кажа, че въпросът е много сериозен. Години наред вие и тази жена извършвахте най-страшното прелюбодеяние. Ако се разкаете за греховете си, ще ви бъде дадено опрощение и ще получите причастие, но преди това маркизата трябва да напусне Двора.
– Не разбирам защо, отче – рече тихо Луи и впи поглед в малкия олтар до стената.
– Защото маркизата няма какво да търси в Двора, сир. Мястото ѝ не е тук. Тя е омъжена жена и е длъжна да се върне при съпруга си.
Неумолимият поглед на отец Демаре показа на краля, че не може да се надява на милост.
Жан не се уплаши от усилията на клириците да издействат отстраняването ѝ. Нима не опитваха от години да повлияят върху краля? Луи и този път щеше да устои на натиска им.
Едва когато Машо д'Арнувил и абат Дьо Берни я посетиха тайно, за да ѝ разяснят колко сериозно е положението, тя се почувства несигурна. Най-много я объркваше новата аргументация на духовенството. Вече не говореха за греховете на краля, а за нейното прелюбодеяние, и изискваха тя да се върне при съпруга си.
– Откакто се появих в Двора, свещениците опитват какво ли не, за да ме прогонят! – извика гневно тя и скочи от стола. Очите ѝ изпущаха искри. – Сериозно ли смятат за необходимо да се върна при съпруга си след десет години раздяла? Това е смешно!
– Да, звучи невероятно, мадам, но е истина – опита се да я успокои абат Дьо Берни.
Жан пое дълбоко дъх, овладя се и седна отново.
– И какво според вас трябва да сторя, абате?
– Защо не опитате да се помирите с духовниците в Двора? – предложи меко Дьо Берни.
Жан избухна в горчив смях.
– Помирение? Много добре знаете какво би означавало това.
Машо д'Арнувил се усмихна с разбиране.
