Двамата коленичиха пред олтара и зашепнаха молитва.
Мария Лешчинска се завърна от посещението си при францисканските монаси, на които бе връчила събраните дарения за бедните. Още с влизането придворните дами ѝ съобщиха, че кралят желае да разговаря с нея. Това я учуди безкрайно. Най-близката ѝ приятелка, херцогиня Дьо Люин, не можа да ѝ каже нищо повече. Обикновено Луи идваше в покоите ѝ, когато имаше да ѝ съобщи нещо или искаше да се осведоми за здравето ѝ. Кралицата съблече тежкото палто с помощта на камериерките и отново се обърна въпросително към херцогинята.
– Негово Величество помоли да говори с вас на четири очи – обясни тихо Дьо Люин.
Кралицата кимна и безпокойството ѝ нарасна.
– Разбира се. Винаги когато Негово Величество пожелае.
Отпрати придворните дами, камериерките и духовниците и хвърли бърз, нервен поглед в огледалото. Спомни си миналото – тогава кралят идваше в покоите ѝ всеки ден. Бузите ѝ пламнаха, като си припомни нощите, когато двамата почти не намираха време за сън. Ала това беше много отдавна. Тогава тя беше млада, а днес от огледалото я гледаше лице на стара жена. Мария Лешчинска оправи бялото боне на главата си и въздъхна. Нямаше как да върне времето назад.
На прага се появи гвардеец.
– Негово Величество кралят.
Кралицата кимна и стана от креслото.
Луи влезе съвсем сам.
– Мадам – поздрави той, застана пред нея и ѝ целуна ръка. – Моля ви, мадам, седнете. Благодаря ви, че ми отделихте от времето си.
– Рядко се случва да ме посетите сам, сир – усмихна се кралицата.
Кралят кимна и тя веднага долови напрежението му. Той помълча малко, загледан мрачно пред себе си, после я погледна решително.
– Ще бъда напълно откровен с вас, мадам. Дойдох да ви помоля за нещо.
– Имате молба към мен?
– Да.
– О, сир, вие сте мой съпруг и мой крал. Нищо не бих могла да ви откажа.
– Първо ме изслушайте, мадам.
Кралицата кимна.
– Искам да ви помоля... да направите маркиза Дьо Помпадур своя придворна дама.
Мария Лешчинска се вцепени. Мина доста време, докато си възвърне способността да говори.
– Наистина ли искате това от мен?
– Не искам, моля ви... Знаете, че от години не поддържам интимни отношения с маркизата. Свещениците искат да я пратя обратно при съпруга ѝ. Маркизата му писа и го помоли да я приеме, но той категорично отказа. Маркизата няма друг избор, освен да остане в Двора. Откровено ще ви призная: аз ценя съветите ѝ и не искам да я изгубя. Ала клирът продължава да твърди, че присъствието ѝ във "Версай" е неморално. Единствената възможност да оправдаем оставането ѝ е да ѝ дадем официална длъжност във вашата свита.
Мария Лешчинска изслуша обясненията на съпруга си с нарастващо неверие.
– Искате твърде много от мен – промълви едва чуто тя.
– Знам, мадам. Напълно сте права.
– Дайте ми време да размисля.
Кралят кимна.
– Много ви благодаря, че ме изслушахте – поклони се леко той и си отиде.
Мария Лешчинска се развълнува като никога досега. Да даде на онази Помпадур длъжността придворна дама? На жената, с която съпругът ѝ години наред бе живял в грях! "Какво значение има дали е престанал да ходи в спалнята ѝ?" – запита се горчиво тя. Много ясно си личеше, че двамата остават свързани душевно.
Кралицата отвори Библията, прочете няколко откъса и се опита да се помоли, но не успя да се съсредоточи. Уважаваше маркизата, защото тя винаги се държеше с нея с подобаващ респект, никога не се натрапваше, никога не проявяваше високомерие. Не се опитваше да забие клин между краля и съпругата му, точно обратното. Кралицата знаеше, че през първите ѝ години в двора дофинът и сестрите му непрекъснато ѝ вгорчаваха живота, но тя никога не каза и дума срещу тях. Учудващо беше с какво самообладание понасяше проявите на враждебност от всички страни и как смело се опълчваше срещу неприятелите си. Ала бе платила скъпо за щастието си. Мария Лешчинска знаеше, че метресата е копняла да има дете от краля, но вместо това Господ я лиши от единствената ѝ дъщеря...
Кралицата се колебаеше. Предстоеше ѝ да вземе трудно решение. Сърцето ѝ подсказваше какво да направи, но чувството за дълг и дълбоката набожност я възпираха.
Слухът се разпространи във "Версай" като пожар. Придворните невярващо клатеха глава. Никога не бяха чували по-смешна новина. Кралицата смятала да назначи маркиза Дьо Помпадур за почетна дама? Пълен абсурд! Добродетелната, строго религиозна Мария Лешчинска да удостои бившата си съперница с високата чест да стане част от придворната ѝ свита? При цялото си добродушие кралицата не допускаше компромиси по въпросите на вярата. Не, невъзможно!
И все пак това се превърна във факт. Много скоро придворните се убедиха, че слухът е верен. Жан Антоанет, родена Поасон, по мъж мадам Д'Етиол, получила от краля титлата маркиза, а след това и херцогиня, бе обявена за тринадесета придворна дама на Нейно Величество френската кралица. Това се случи на 8 февруари 1756 г. Жан тъкмо бе навършила 34 години.
