Шарл си пожела да не беше пил нищо. Виеше му се свят. Отпусна се на близкия стол, облегна гръб на стената и отвори писмото. Прочете няколкото реда и замаяно тръсна глава. Сигурно имаше някаква грешка. Избухна в истеричен смях.
– Жена ми, благородната маркиза, ме моли да се върне в семейното огнище? – попита невярващо той.
– Вие, естествено, ще отхвърлите молбата ѝ, мосю – обясни студено принц Дьо Субиз.
Шарл млъкна изведнъж и зяпна смаяно. Отново се опита да разбере защо кралят е изпратил служителите си при него. След минута проумя какво става и изкриви уста в злобна усмивка.
– Явно скъпата ми съпруга много държи да отхвърля молбата ѝ, нали? Колко ще ѝ струва...
Херцог Д'Айен загуби търпение. Този жалък тип не заслужаваше дори да го убие с шпагата си. Направи крачка към Шарл, сграбчи го за раменете и го вдигна.
Шарл изохка ужасен.
– Достатъчно, мосю – процеди през зъби Д'Айен. – Седнете и пишете. – Блъсна го към масата и попита строго: – Къде има перо и мастило?
– Искате да ѝ отговоря веднага ли? – попита глухо Шарл. – Няма да го направя... Майчице! – изплака в следващия миг той, защото Д'Айен го цапна по гърба с тъпата страна на шпагата.
– Вземете перо и мастило.
– В съседната стая са – отговори с треперещ глас домакинът. По челото му се стичаха вадички пот.
Принц Дьо Субиз отиде в съседната стая и се върна е перо и мастилница. Натисна Шарл да седне и му подаде перото.
– Пишете – заповяда спокойно той.
– Ама...
Херцогът размаха шпагата и Шарл не посмя да се противи повече.
– Мадам, благодаря ви за писмото... но със съжаление трябва да ви съобщя... че не съм в състояние... да ви простя, докато съм жив – издиктува принцът. Шарл написа, каквото чу, макар ръката му да трепереше все по-силно.
– Много добре – похвали го херцогът. – А сега се подпишете, мосю.
Шарл отново потопи перото в мастилото, сложи подписа си под писмото, сгъна листа и го запечата.
Мъжете най-сетне прибраха шпагите си и Шарл въздъхна облекчено.
Херцог Д'Айен го измери с презрителен поглед, извади от джоба си торбичка с монети и безмълвно я хвърли на масата. После кимна на принц Дьо Субиз и си тръгна, без да пророни дума повече.
Отец Дьо Саси не беше глупав и си извади правилните заключения, когато много скоро след посещението на маркизата при него дойде кардинал Дьо Ларошфуко, отговорен за църковните дела на краля. Очевидно висшият духовник бе разбрал за намерението на мадам Дьо Помпадур и искаше да разпита изповедника за подробности.
– Както повечето миряни, които идват при мен, маркизата помоли за опрощение... – подхвана предпазливо отецът.
Кардиналът, настанил се в едно кресло, си играеше с чашата за причастие, която прислужниците бяха изнесли за почистване. Златото отразяваше искрящия рубин на пръста му.
– Вие ѝ отказахте, нали?
Кардиналът вдигна глава и погледна въпросително изправения пред него свещеник.
– Казах ѝ, че е длъжна да се върне при съпруга си.
По тънките устни на кардинала се плъзна доволна усмивка.
– Много добре. Не променяйте мнението си. Благодаря ви, братко.
– Направих само онова, което ми диктува съвестта ми пред Бога – отвърна кратко отец Дьо Саси.
Посещението на кардинала обезпокои добрия човек и той посрещна със смесени чувства маркизата, явила се при него отново само след седмица. Както и първия път, тя носеше скромна светлосиня рокля без никакви скъпоценности. В ръце държеше Библията, но в движенията ѝ, в цялото ѝ същество имаше нещо толкова придворно и светско, че дори словото Божие изглеждаше само като украса. Тя очевидно не го съзнаваше.
– Писах на съпруга си, както ме посъветвахте, отче, но той не желае да ме приеме обратно – съобщи Жан и му подаде писмото с безпомощен жест.
Отец Дьо Саси мълчаливо прочете отговора на Шарл.
– Виждате ли? Нямам друг изход, освен да остана тук. А и кралят се нуждае от мен, от съветите ми... Моля ви, отче, позволете ми да приема свето причастие! Каквото и да говорят злите езици... аз искрено се разкайвам за греховете си.
Жан падна на колене и отецът остана безкрайно учуден от дълбокото отчаяние и изтощение в очите ѝ. "Тя е искрена", разбра отец Дьо Саси. Сърцето му се изпълни със съчувствие.
– Вярвам ви, маркизо, и ви съчувствам... но даже да исках да направя нещо, ръцете ми са вързани – обясни тихо той и поклати глава.
Наведе се и ѝ помогна да стане.
– Не като ваш изповедник, а като човек, запознат е интригите и злобата във "Версай", ще си позволя да ви дам съвет. Помолете краля да ви намери някаква официална длъжност. Само тя би оправдала присъствието ви в Двора... ако наистина вече не сте кралска метреса.
Жан едва не извика ужасено. Какво би могъл да направи Луи? Ако тя беше мъж, много лесно щяха да ѝ измислят някаква официална длъжност, но жените нямаха почти никакви възможности да служат на Негово Величество. Единствената официална длъжност беше придворна дама на кралицата или на някоя от дъщерите ѝ, а такава чест Жан нямаше как да заслужи.
Отец Дьо Саси се усмихна сърдечно.
– Хайде да се помолим, маркизо. За дъщеря ви и дано Бог ви помогне да преодолеете болката си.
