– Според мен положението не е чак толкова лошо, Шарл – обади се примирително Льо Норман дьо Турнем.
Шарл се извърна невярващо към чичо си.
– Не било чак толкова лошо? Простете, но аз виждам нещата по друг начин.
Обърна се отново към Жан и нареди строго:
– Още утре ще пишете на граф Дьо Морпа и смирено ще се извините за поведението си.
– На никого няма да се извиня – отвърна хладно Жан.
Шарл шумно пое въздух, ала преди да отговори, в салона влезе Маргарет.
– Простете, мадам... – започна тя, очевидно развълнувана. – Мосю Дьо Брион, ротмистър на Негово Величество, е дошъл да ви поднесе почитанията си от името на краля.
– Мосю Дьо Брион? – зарадва се Жан. – Поканете го – нареди тя, без да обръща внимание на объркването на Шарл.
Граф Дьо Брион, облечен в парадна униформа, влезе в салона, следван от паж с кошница. Кимна на малката компания, после се поклони дълбоко пред Жан.
– Мосю Дьо Брион, каква чест. На какво дължа посещението ви?
Графът се покашля.
– Мадам, Негово Величество ми възложи да ви донеса дивеч. Още веднъж моли за извинение, че е ловувал на ваша земя без разрешение.
Пажът излезе напред, поклони се дълбоко и сложи на масата голямата кошница с дивеча.
Шарл зяпна смаяно.
Жан трудно повярва на думите. Дар лично от краля? Лицето ѝ пламна. Значи не се е представила чак толкова зле, колкото си мислеше.
– Предайте на Негово Величество смирената ми благодарност – усмихна се очарователно тя и склони глава.
Граф Дьо Брион се поклони отново.
– За мен винаги е чест да ви виждам, мадам.
Шарл проследи излизането на кралския пратеник със заплашително смръщено чело. Лицето и шията му бяха станали тъмночервени и Жан се уплаши да не би съпругът ѝ да получи удар.
– От краля? – изтърси гневно той. – От този момент нататък няма да излизате сама с каретата или на езда, разбрахте ли ме?
Льо Норман дьо Турнем се изправи и застана пред племенника си.
– Шарл... – опита се да обясни той. – ... фактът, че кралят лично изпраща дивеч на Жан, би могъл да се тълкува като голямо отличие.
– Точно така – подкрепи го Пари дьо Монмартел, проследил появата на графа с голям интерес.
– Отличие? Че кралят си позволява да прави подаръци на жена ми? Аз няма да търпя това, бъдете сигурен! – извика възбудено Шарл.
Пари дьо Монмартел го погледна втренчено, после се обърна със суха усмивка към Льо Норман дьо Турнем:
– Вашият племенник очевидно не е много интелигентен...
Към края на второто действие откри лицето му сред публиката. Очите им се срещнаха. В първия момент не беше сигурна дали изобщо я е познал, но той бързо наклони глава в знак, че много добре си я спомня, и тъмните очи светнаха развеселено под напудрената перука.
Херцог Дьо Ришельо! Точно той! Избродираният със сребро жакет и грамадните блестящи копчета демонстрираха впечатляващо както винаги кой е той и какъв е – влиятелен, могъщ придворен! Жан усети могъществото му на собствен гръб, защото само няколко дни след срещата ѝ с краля получи заповед, подписана лично от херцога, с която ѝ се забраняваше да се разхожда в гората на Сенар, когато кралят ловува там. Тя побесня и Пари дьо Монмартел и мосю Льо Норман, които ѝ донесоха вестта, едва успяха да я укротят.
Жан си спомни преживяното унижение и пламна от гняв. Червенината сигурно се виждаше въпреки пудрата. Трябваше да внимава, за да не обърка текста. Само след секунди успя да се овладее и вече съсредоточена, се обърна към херцог Дьо Ниверне и херцог Дьо Дюрас, застанли в другия край на сцената, преоблечени като елини.
Всичко можеше да си позволи, само не и да не блесне тази вечер. Защото ѝ беше оказана честта да играе в имението "Шантмерл". Домакинята, мадам Дьо Вилмюр, която подобно на нея беше построила малък театър в извънградското си имение, бе чула за актьорския ѝ талант и я бе поканила да изпълни главната роля.
Столовете в зрителната зала бяха тапицирани с червено кадифе. Днес там седяха все изискани дами и господа, повечето от аристокрацията, някои дори от "Версай". На първо място херцог Дьо Ришельо.
Жан завърши успешно финалния диалог и само след няколко минути вече се кланяше заедно с другите изпълнители пред бурно аплодиращата публика.
Впечатлен, херцог Дьо Ниверне се обърна към нея:
– За мен беше удоволствие и чест да играя с вас, мадам.
Херцог Дьо Дюрас кимна въодушевено.
– Мога само да се съглася с мосю Дьо Ниверне! Благодарни сме ви за великолепното изпълнение.
– О, не, господа, аз трябва да ви благодаря. Защото само благодарение на вашия талант ми се удаде възможност да изпълня ролята си – Жан сведе глава със скромна усмивка.
– Не само талантлива, а и остроумна! – Херцог Дьо Ниверне я гледаше с възхищение.
Чу се скърцане на обръчи и колосани поли. Появи се мадам Дьо Вилмюр и кимна величествено на двамата мъже.
– Отлично, господа, както винаги – после се обърна към Жан: – А вие, мадам Д'Етиол... просто възхитително! – Хвана я подръка и я поведе към залата. – Какво изпълнение! Всеки тук знае, че комедията е върхът на изпълнителското изкуство. Непременно трябва да ми обещаете по-често да играете в моите постановки.
