– С удоволствие – отговори Жан и огледа с интерес просторния салон, където гостите стояха на групички, а лакеите поднасяха освежителни напитки и вкусни хапки.
Пари дьо Монмартел, завършено елегантен в гълъбовосив жакет и бели копринени чорапи, се приближи към тях и целуна ръката на Жан.
– Прекрасно, наистина прекрасно! – поздрави я той с искрена радост.
Жан се усмихна. Двамата се виждаха често, защото дворецът "Брюноа", където живееше кръстникът ѝ, се намираше недалеч от "Етиол".
Тя поздрави мадам Дьо Тенсен и граф Дьо Брион и размени няколко думи с Континя д'Естрад. Отпи глътка от лимоновата вода, поднесена от лакея, и усети чуждо присъствие.
Той застана пред нея, безсрамен както винаги.
– Красива и талантлива. Изпълнението ви беше очарователно – рече херцог Дьо Ришельо и добави с дръзка усмивка: – Възхитен съм да ви видя отново.
– Наистина ли? – Жан наклони глава с хладна усмивка и се огледа за някое познато лице. Съзнаваше, че би било крайно неучтиво да му обърне гръб – не можеше да си позволи подобно поведение. Колко жалко! През зимата бе починал старият кардинал Дьо Фльори и Луи XV все още не беше взел решение кого да назначи за министър-председател. Херцог Дьо Ришельо, племенник на великия кардинал Ришельо, пръв министър на Луи XIII, се смяташе за един от възможните кандидати. "Докато е налице възможността да го направят пръв министър и докато херцогиня Дьо Шатору продължава да се ползва с благоволението на Негово Величество, не бива да им се противопоставяме" – беше ѝ обяснил Пари дьо Монмартел, когато Жан гневно го попита дали наистина могат да ѝ забранят да се разхожда в собствената си гора.
Ришельо забеляза сдържаността ѝ и се разсмя.
– О, мадам, нима все още ме мразите заради онази нещастна заповед? Просто изпълних желанието на херцогиня Дьо Шатору, уверявам ви.
Жан втренчи поглед в лицето му.
– Чувствам се много поласкана, мосю, че незначителна личност като мен е станала причина да прибегнете до толкова драстични мерки – отвърна остро тя и преглътна грубите думички, напиращи на устните ѝ.
Ришельо се наведе към нея и тя неволно потръпна от тръпчивия му парфюм.
– Изглеждате възхитителна, когато сте гневна, мадам – пошепна в ухото ѝ той. – И сте много по-красива, отколкото при първата ни среща преди няколко години. Тогава все още бяхте мадмоазел, за което много съжалявах – добави с кадифен глас той.
Жан беше готова да плисне лимоновата вода в лицето му.
– Спомням си какво казахте за вкуса си – отбеляза студено тя.
Херцог Дьо Ришельо несъмнено беше впечатляваща личност, но надменността и наглостта му бяха непоносими. Той наистина си въобразяваше, че за нея ще бъде чест да влезе в леглото му! Този път няма да му позволи да я извади от равновесие.
Херцогът се изсмя тихо и я измери със замислен поглед.
– Време е, мисля, да си позволя да ви поканя на малка частна вечеря.
Жан се усмихна коварно.
– Моля за прошка, милорд, но понеже съм омъжена, а вие имате известна слава в това отношение, съм принудена да откажа поканата. Да не говорим, че съпругът ми няма да ми разреши.
Той се наведе към нея и я погледна право в очите.
– Сериозно ли вярвате, мадам, че ако пожелая, сте в състояние да ми се противопоставите? – попита той и в гласа му звънна лека заплаха.
– О, не, разбира се, херцоже, но положително ще навредите много на славата си, ако стане известно, че се е наложило точно вие да прибегнете до принуда, за да накарате една жена да вечеря с вас – отвърна тя с невинна усмивка и с елегантно движение разтвори ветрилото си.
По дяволите, този разговор трябваше най-сетне да приключи! Доста от присъстващите в салона ги наблюдаваха скритом, но никой не смееше да се намеси. Жан потърси с поглед Пари дьо Монмартел и брат му, ала не ги видя никъде.
Ришельо избухна в смях и я огледа преценяващо.
– Никога досега не съм прибягвал до принуда, когато съм искал някоя жена, уверявам ви, мадам. Бъдете сигурна, че с радост ще ми дадете онова, което пазите така грижливо.
Сивите очи на Жан потъмняха от гняв. Тя се изправи с цялото си достойнство – нищо, че той беше една глава по-висок от нея.
– Даже вашето положение в Двора не е достатъчно високо, за да ме накара да ви дам, каквото искате, мосю – процеди през зъби тя, поклони се и му обърна гръб.
Край с учтивостта. Можеше само да се надява никога повече да не размени и дума с този наглец.
Един от многото незабележими, вехти файтони, каквито се наемаха на всеки ъгъл срещу няколко ливри, влезе с висока скорост в изисканата улица "Дьо Варен". Утрото едва сивееше. От двете страни на платното се издигаха великолепни градски дворци от светъл пясъчник, заобиколени от частни градини и паркове.
