Августовското слънце изгори зеленината на дърветата и поляните, цветята и цъфтящите храсти изсъхнаха. Само паркът на "Етиол", където десетки прислужници и градинари всяка сутрин мъкнеха безброй кани и кофи с вода за поливане, блестеше като плодороден оазис сред сухия пейзаж.
Не беше валяло от седмици и горещината обричаше хората и животните на апатична леност. Всяко занимание, дори най-дребното, напрягаше тялото. Даже птиците бяха престанали да пеят и се криеха в короните на дърветата. В двореца цареше сковаваща тишина. Внезапно някъде се затръшна врата.
Слугинята Терез изскочи навън с развети поли. Дървените ѝ обувки тракаха оглушително по паважа, докато тичаше към оборите. Кръглото ѝ лице пламтеше от вълнение.
– Виктор! Виктор! – развика се тя отдалеч.
Независимо от пълнотата си слугинята прекоси двора със завидна бързина. Полите ѝ пречеха и тя ги вдигна решително, без да се притеснява, че ще покаже чак до коленете силните си крака с дебели глезени.
– Виктор!
Недоволен, че смущават следобедния му сън, старият кочияш подаде потната си глава през вратата.
– Бързо, веднага впрегни конете! Трябва да доведеш доктора! – извика задъхано Терез. – Мадам ражда!
В първия миг старият Виктор зяпна смаяно, после тръсна глава и се затича към обора. Терез се облегна на рамката на вратата и избърса потта от челото си. Дано този път всичко мине добре, помоли се безмълвно тя.
Жан се взираше отчаяно в релефа на тавана и се молеше на позлатените ангелчета да ѝ помогнат. Връхлетя я нова вълна от болка, отне ѝ дъха и я отнесе до ръба на припадъка.
Опита се да си спомни кой, за бога, ѝ беше разправял, че след първото дете ще ражда много по-леко, ала не успя.
Акушерката, дребна жена със силни мъжки ръце, я помилва по бузата.
– Дишайте дълбоко и спокойно – нареди тя, без да се трогва от мъките ѝ.
Болката отмина и Жан се опита да диша. В стаята беше непоносимо горещо и задушно. Още от сутринта спуснаха завесите, но така и не спряха лятната задуха.
Камериерката Мария, застанала с бледо лице до леглото, избърса потта от челото на господарката си с влажна кърпа и ѝ даде малко вода. Жан пи благодарно и се отпусна изтощена върху възглавниците. В тялото ѝ се надигна следващата вълна и тя се сгърчи от болка. Всеки нов пристъп беше по-силен от предишния. Изпита чувството, че ще се разкъса, и простена от ужас.
"Моля те, Господи, направи така, че да родя здраво и силно дете", изплака безмълвно тя. За момент видя отново малката главица на момчето, което роди преди две години и което живя само три дни. Не, сега не бива да мисли за него! На всяка цена трябва да прогони спомена и страха, изпълващ сърцето ѝ. Този път детето ѝ ще живее!
Жан изохка, понесена от нова болка, и заби нокти в леката копринена завивка. Болките я замайваха и тя изпадаше в състояние, близо до припадък. Светът загуби очертанията си. Почти не чуваше как в стаята влизат хора и си шепнат. Не усети кога донесоха до леглото ѝ кофи с гореща вода и лекарят, повикан от Шарл, се скара с акушерката кой е по-компетентен. Не усети и прегледа, докато Мария отново и отново бършеше челото ѝ.
Някой ѝ говореше, но тя не беше способна да отговори. Чувстваше се абсолютно безпомощна. Болките се засилваха, а интервалите между тях бързо се съкращаваха. Жан пъшкаше и имаше чувството, че не ѝ достига въздух. Лекарят хвана ръката ѝ и заби игла във вената. Кръвта ѝ закапа по пода. Пред очите ѝ се спусна черна пелена и тя преживя кратък миг на милостиво безсъзнание. Много скоро обаче започнаха да я плискат със студена вода и да я разтриват с мокри кърпи, за да дойде на себе си. Макар да не ѝ се вярваше, че е възможно страданието да продължи, болките се засилиха и следваха една подир друга почти без пауза. Тя се мяташе и виеше от болка като ранено животно.
Настъпи миг на просветление и Жан разбра с абсолютна увереност, че няма да преживее този ден. Животът ѝ ще свърши, без да е направила нищо значително. Почина на 22 години при раждане, ще казват хората. Но в момента дори това нямаше значение. Дано само болките свършат по-скоро. "О, Господи, моля те!" – проплака тя.
При следващия миг на просветление Жан видя широката усмивка на акушерката и почти се ядоса.
– Още малко остана, мадам. Виждам главичката. – Тя помилва отново бузата на родилката и с мрачно изражение избута лекаря настрана.
Шарл ходеше нервно напред-назад и непрестанно бършеше потта от челото си. Отдавна беше захвърлил перуката.
През последните часове в спалнята на жена му не спряха да влизат и излизат хора с тревожни лица и това го изнерви.
Прие първото дете съвсем естествено, а след като малкият му син почина само три дни след раждането, изпита съвсем слабо съчувствие към това непознато същество. Увериха го, че жена му е здрава и ще му роди още много деца, и той се успокои. Ето че отново се стигна дотам и той пламенно се надяваше и второто бебе да е момче и този път да оцелее. Ще има син!
Силен детски плач го изтръгна от мислите му и той се обърна облекчено към вратата. Слава Богу, детето излезе на бял свят.
