– Знае ли се нещо за татко? Ще се върне ли скоро?
Мадам Поасон се поколеба малко и поклати глава.
– Не, скъпа, отхвърлиха молбата за помилване, подадена от чичо Жан и чичо Жозеф – промълви тя и помилва гладката коса на дъщеря си.
През 1727, т.е. преди три години, обвиниха съпруга ѝ Франсоа Поасон, интендант и доставчик на хранителни стоки, в присвояване на държавни пари. Луиз Поасон не обичаше да си спомня за онова време. Френската държава поиска от нея да върне уж откраднатите пари – астрономическата сума от 232430 ливри. Тя затъна в дългове и нямаше с какво да храни двете си деца. Затова настоя пред съда за подялба на имуществото, изпрати малката Жан в манастир и задържа Абел при себе си.
– Не тъгувай, той живее добре в Хамбург. Там работи за братя Пари – обясни утешително тя, забелязала мъката в очите на Жан. Какво да каже на момичето? Че един ден баща ѝ може би ще се върне във Франция, но няма да заживеят отново заедно? В живота ѝ бяха настъпили промени.
Жан замълча. Тъгуваше за баща си и беше уверена, че той е невинен – все едно какво твърдяха хората.
Обърна се отново към прозореца и заразглежда разкошните вили и великолепно украсените палати. Улиците бързо се изпълваха с хора, карети и носилки. Пъстрата смесица от търговци, занаятчии, елегантни дами, улични музиканти, духовници, продавачки, натоварени със стока, кралски войници и аристократи, придружени от лакеи или слизащи от запрегнати с шест коня карети, скоро заплени Жан. Навън пулсираше живот и малкото момиче жадно попиваше всяка подробност от него.
Най-сетне каретата зави по улица с изискани градски къщи. Мадам Поасон завърза наметката на дъщеря си и издуха няколко прашинки от якичката ѝ.
– Впрочем – обясни тя с подчертана небрежност – живеем в къща, собственост на мосю Льо Норман дьо Турнем. Бъди мила с него. Той ни помогна много през трудното време, когато се случи онова с баща ти.
Каретата спря, кочияшът скочи и отвори вратичката. Жан огледа с учудване внушителната градска къща.
– Значи тук живеем... – промълви невярващо тя. Предишната им къща беше много по-скромна.
– Да, мила. Нали ти писах, че къщата е прекрасна? – усмихна се мадам Поасон.
Нищо подобно не ѝ беше писала, но Жан сметна за неучтиво да ѝ напомни, че твърде рядко беше получавала писма от дома.
Тръгна след майка си по величественото стълбище. На входа ги очакваше слуга, поклони се и пое багажа им.
Широка вита стълба водеше към горния етаж. Жан се загледа възхитено към стената, покрита със скеле. В нещо като дървена люлка се бе настанил художник и рисуваше величествена антична сцена. Гръцки богове и богини седяха върху облаците над Олимп. Никога не беше виждала такава красива картина.
– Ей, искам друго синьо, по-светло, по-блестящо! – извика сърдито художникът и се наведе към помощника си. Столът му изскърца и се спусна към пода.
– Добър ден, мосю Буше! – поздрави с усмивка мадам Поасон.
Франсоа Буше се обърна с гневна физиономия, но като позна дамата, моментално се усмихна и се поклони със завършена учтивост.
– Ах, мадам Поасон! Добър ден!
– Дъщеря ми Жан – представи тя момичето.
– Очарован съм, мадмоазел!
Жан все още се взираше в картината на стената и не го чу. Художникът я изгледа въпросително.
– Цветовете са прекрасни – промълви плахо тя.
Мосю Буше я изгледа силно изненадан.
– Мерси, мадмоазел! – На лицето му изгря усмивка и той я проследи с поглед, докато двете изкачваха стъпалата.
Жан вървеше след майка си по дълъг коридор и оглеждаше с почуда и нарастващо объркване картините в златни рамки по стените, скъпоценните вази и белите мраморни статуи, поставени в ниши или върху малки масички. Появи се млада прислужничка, приклекна в дълбок реверанс и ги изчака да отминат.
Шарл льо Норман дьо Турнем имаше гости – оживените им гласове се чуваха отдалеч. В зеления салон на къщата главният откупчик на данъците седеше заедно с четирима мъже. Между рунтавите вежди на Льо Норман дьо Турнем се бяха вдълбали две отвесни бръчки. С чаша коняк в ръка, той се обърна към придворния банкер Жан Пари дьо Монмартел, както винаги стегнат в безупречен синьосив жакет.
– Наистина ли смятате, че не бива да понижаваме лихвите? – попита със съмнение в гласа главният откупчик на данъците.
След този въпрос останалите трима – държавният секретар Арман льо Блан, банкерът Самюел Бернар и доставчикът на армията Жозеф Пари Дюверни, брат на Пари дьо Монмартел, – прекъснаха разговора и се обърнаха очаквателно към придворния банкер.
Пари дьо Монмартел извади от великолепно украсена табакера малко емфие и спокойно огледа присъстващите. След дълги месеци в немилост наскоро придворният банкер бе възстановен на поста си. Без да бърза, той решително поклати глава.
– Няма да ги понижим. Държим на това, което сме замислили. – В гласа му прозвуча присъщият му ненатрапчив авторитет.
Брат му, разположил се удобно в елегантно кресло, което се огъваше под тежестта му, кимна.
