– Не, не, не! – изкрещя извън себе си учителят и отчаяно заскуба перуката си. – Какво правиш? Каква е тази поза? Какви са тези движения? Танцуваш като болна гъска!
Жан го гледаше изумено. Косите му стърчаха на всички страни. Едва днес тя осъзна, че перуката му не е нарочно фризирана така, а предната ѝ част стърчи, защото той постоянно я скубе.
– Това е менует! – напомни ѝ той. – Виж как се танцува!
И отново изпълни няколко стъпки с достойна за възхищение лекота и без никакво усилие. Жан се разтрепери от завист. Би дала всичко, за да може да танцува като него.
– Видя ли как се прави? – попита гневно той.
Тя кимна унило. Чембалистът засвири отново и момичето се постара да изпълни стъпките според строгите изисквания. Ала пак стигна само до средата на залата и сърдитият глас на мосю Гибоде прекъсна танца.
– Не, о не! Ужасно!
Обезкуражена, Жан спря и се обърна. Той я гледаше, сякаш имаше пред себе си абсолютно безнадежден случай. Тя ходеше на уроци три пъти седмично и всеки път умираше от страх да не би мосю Гибоде да я изхвърли. Всички в Париж знаеха, че рано или късно това се случва с повечето му ученици.
Много по-приятно ѝ беше да учи с мосю Дьо Кребийон, поет и драматург, който ѝ преподаваше литература и философия. Още от първия миг, когато той изкачи стълбището с куп книги подмишница, седна шумно на първия попаднал му стол, пое въздух и ѝ се усмихна приятелски, тя се почувства окрилена.
– Разказвай! Какво си чела досега? – попита я той и будните, интелигентни очи, осветяващи набразденото от бръчки лице, я погледнаха с любопитство.
– Досега? – Жан се поколеба и отговори виновно: – Само Библията, мосю Дьо Кребийон. В манастира не ни разрешаваха да четем други книги.
Възрастният мъж я погледна невярващо.
– Нима не познаваш гръцките трагедии... философите... Расин, Корней, Молиер? Нищо?
Жан смутено поклати глава.
– Н-не, мосю Дьо Кребийон.
Той въздъхна.
– Значи ни предстои много работа. Да започваме.
Започнаха с кратички пиеси, минаха през древните гърци и стигнаха до класиците на новата литература. Дьо Кребийон не само я подтикваше да чете, но и внимателно развиваше ума ѝ, стимулираше я да мисли и да задава въпроси. Момичето беше жадно за знания и макар че задачата му беше само да ѝ даде обща култура, за да се движи сигурно в обществото, той я научи на много повече неща.
Жан се влюби в четенето. Обичаше миризмата на подвързаните в кожа книги, шумоленето на хартията, когато обръщаше страниците. Не можеше да се насити на чудото, че напечатаните букви разказват прекрасни истории. Въодушевена от този нов свят, който ѝ даряваше знания и мъдрост, събирани от много хора в течение на безчет години, тя поглъщаше всяка книга, която попадаше в ръцете ѝ.
Смееше се, плачеше и преживяваше съдбите на героите от романите и пиесите, участваше в живота на крале и князе, на камериерки, лакеи и селяни.
– Когато четеш, няма значение кой си и къде си. Получаваш достъп до светове, които в действителния живот виждаш само отдалеч или въобще не виждаш, нали, мосю Дьо Кребийон? – попита един ден тя и старият поет кимна замислено.
Вторник и четвъртък бяха любимите ѝ дни. Сутрин имаше уроци с Дьо Кребийон, а следобед отиваше при мосю Желиот, млад оперен певец, чиято звезда тъкмо изгряваше на парижкия оперен небосклон. Той ѝ преподаваше пеене и театрална игра. Въодушевлението и страстта, с които Жан играеше, често извикваше усмивка върху впечатляващо красивите, женствени черти на младия певец.
Истинският ѝ талант обаче беше гласът и Желиот откри потенциала, заложен в гърдите ѝ. За да не развали гласа ѝ, той ѝ забрани да пее друго освен гамата и простички детски песни. Жан остана много разочарована и загуби охота да учи пеене. През един от следващите часове му изпя люлчина песен без никакво желание и той се ядоса ужасно.
– Искам да чувстваш какво пееш! Само тогава си добра. Няма значение дали изпълняваш ария, или детска песен. Не е важно какво пееш, а как го правиш. Само тогава ще постигнеш съвършено изпълнение. – В гласа му имаше толкова сериозност и настойчивост, че Жан засрамено сведе глава.
Дните ѝ бяха изпълнени с четене и учене. Понякога обаче тя и Абел се срещаха след уроците и тръгваха да обикалят парижките улици. Отиваха на брега на Сена и наблюдаваха как перачките, коленичили върху дълги дъски, плакнат прането в тъмнозелената вода. Обичаха да гледат и водоносците, които пълнеха кофи, окачваха ги на кобилици и тръгваха по пътя си с приведени гърбове.
Париж беше вълнуващо място. Продавачки предлагаха стоката си с викове; лодки, натоварени с бъчви и сандъци, спираха по кейовете или потегляха. Веднъж даже видяха как извадиха от реката труп на удавник.
По улиците ходеха кърпачки – за едно-две дение кърпеха ризите и чорапите на минувачите. Улични търговци продаваха чай и захарна вода. Един ден Жан и Абел проследиха с огромен интерес разкошно погребално шествие на високопоставен аристократ, придружено от офицери, гвардейци и хористи в дълги бели роби, които крачеха бавно към мавзолея.
