– Пейренк и другите не могат да си позволят да облагат заемите си с толкова високи лихви като нас. Нямат достатъчно средства. – На устните му заигра многозначителна усмивка. – Рано или късно онези, които им дават капитал, ще дойдат при нас.
– Е, добре – промълви уж примирено Льо Норман дьо Турнем и остави чашата си върху скъпоценната масичка до креслото.
Казаното от братята го изпълни със задоволство. От години инвестираше парите си при тях и им се доверяваше. Успехът на многобройните им начинания показваше, че умеят да работят и за себе си, и за клиентите си. Към клана принадлежаха Монмартел, Дюверни и още двама братя. И четиримата можеха да се похвалят с безпримерно бързо издигане. Синове на обикновен кръчмар от Дофине, те не разполагаха с нищо друго, освен с хладнокръвна готовност да рискуват и с богатство от идеи. Едва навършил двайсет години, най-големият, Антоан, предприе опасно пътуване през Алпите, за да достави шест хиляди чувала жито на застрашената от глад френска армия, и така положи основите на семейното богатство. Оттогава братята Пари принадлежаха към най-големите доставчици на храни в страната. Министри и генерали знаеха, че винаги могат да разчитат на тях. Междувременно те се бяха утвърдили като могъщи финансисти и имаха здрави връзки с "Версай".
Преди четири години, когато падна Бурбонският херцог, който ги подкрепяше във всичко, и четиримата изгубиха службите и положението си в Двора, но това се оказа само временно. Враговете им злорадстваха и предричаха, че властта им ще свърши, но не се стигна дотам. Твърде голямо беше влиянието им, твърде здрави бяха връзките им с важни личности в цяла Европа, които им позволяваха за кратко време да получат огромни кредити. Днес четиримата братя бяха по-могъщи отвсякога и участваха във всяка голяма парична сделка и във всяко важно търговско предприятие в страната.
– Говори се, впрочем, че херцог д'Амбоаз наистина е банкрутирал – смени темата Льо Блан.
Пари дьо Монмартел кимна.
– Да. Заложил е не само провинциалното си имение, но и парижкия дворец.
В този момент тежката двойна врата на салона се отвори.
– О, не знаех, че имаме гости. Радвам се да видя няколко добри стари познати – прозвуча звънък женски глас и мадам Поасон влезе в салона, следвана от дъщеря си.
Заради начина, по който поздрави мъжете, станали да я посрещнат, и прие поздравите им и галантното целуване на ръка, Жан неволно я оприличи на пъстра пеперуда, прелитаща от цвят на цвят.
Жан остана плахо до вратата. Познаваше двамата братя Пари, някогашни работодатели на баща ѝ, а мосю Пари дьо Монмартел даже ѝ беше кръстник. Другите мъже обаче ѝ бяха непознати. Облечени в копринени ризи с разкошни рюшове, с напудрени перуки и обувки с блестящи сребърни токи, петимата излъчваха нещо сплашващо. Баща ѝ никога не носеше перука. Само по специални поводи отиваше при перукера и се нареждаше на дългата опашка от чакащи мъже, за да му напудрят косата, та да заприлича на желаната от всички изкуствена грива. Веднъж я взе със себе си и тя не спря да кашля заради фините прашинки нишесте, изпълващи работилницата.
Луиз Поасон се приближи до любовника си и Льо Норман дьо Турнем я целуна зарадван.
– Много съм щастлив, че се върнахте толкова бързо.
Мадам Поасон се усмихна и повика дъщеря си.
– Ето я и моята малка Жан.
Льо Норман се наведе към момичето, кимна му благосклонно и помилва бузката му. Жан направи реверанс, опитвайки се да скрие смущението си.
Пари дьо Монмартел се обърна смаяно към слабичкото момиче с красиво лице.
– Това ли е малката Жан? Мили Боже, когато те видях за последен път, беше едва на...
– На шест години, мосю Пари – отвърна бодро тя и не сведе глава пред пронизващия му поглед.
В очите му светна веселие. Малкото момиче явно имаше ум в главата си.
– Кълна се в Бога, малката, станала си истинска красавица! – изгърмя въодушевено Пари Дюверни.
– Наследила е красотата на майка си – подхвърли държавният секретар Льо Блан и се извърна леко към мадам Поасон, която му се усмихна кокетно.
Откъм вратата се чу ликуващ вик и всички се обърнаха стреснато.
– Жан?
На прага застана петгодишно момче със святкащи очи. Въпреки че косите и веждите му бяха по-тъмни, приликата между брата и сестрата си личеше съвсем ясно.
– Абел?
– Жан! Наистина си ти! – извика въодушевено момчето.
Децата се прегърнаха и се засмяха зарадвано. Не се бяха виждали почти две години. Жан засия.
Пари дьо Монмартел си взе нова щипка емфие и измери момичето с внимателен поглед. Само за миг Жан се бе преобразила. Смущението ѝ изчезна, очите ѝ пламтяха, смехът ѝ прозвуча звънко и тя отметна глава назад.
Замислен, без да сваля поглед от Жан, Пари дьо Монмартел смръкна от емфието.
– Надявам се, ще останете за вечеря, господа? – прекъсна мислите му мадам Поасон и погледна очаквателно гостите.
