Останал без дъх, Луи се взираше в лицето на Жан. Устните ѝ бяха полуотворени, а очите, с разширени от възбуда зеници, сияеха с тъмен блясък под светлината на свещите. Двамата лежаха на пода, върху копринен чаршаф, смъкнат от леглото.
Жан трепереше от наслада, стенеше и се извиваше под тялото на Луи. Посегна назад, за да намери опора, и преобърна едно столче. Заля я вълна от блаженство, толкова силна, че повлече всичко със себе си и светът се разтвори в нищото.
По-късно тя се надигна и се облегна на рамката на леглото. Луи положи глава върху корема ѝ и затвори очи.
Бурята на собствената ѝ страст плашеше Жан. Имаше чувството, че е дошъл потоп и е разрушил всички диги около сърцето ѝ. Удоволствието, което споделяше с краля, се засилваше непрекъснато и добиваше застрашителни размери. Вече цяла седмица тя живееше тайно във "Версай" и прекарваше нощите с Луи. Кралят идваше при нея и през деня – винаги когато успяваше да отдели час от строго разпределеното си време.
Два пъти следобед, докато кралят работеше с министрите си, Жан ходи в "Етиол", за да види как е дъщеря ѝ. За щастие Александрин беше в сигурните ръце на бавачката. Майка ѝ и Льо Норман дьо Турнем, които гостуваха в имението, също се грижеха за нея.
До вчера всичко вървеше добре. Никой освен семейството ѝ не знаеше къде е тя и какво прави. Снощи обаче пристигна куриер от пастрока ѝ с ужасната вест, че Шарл се е завърнал от Прованс по-рано от предвиденото. Льо Норман дьо Турнем ѝ съобщаваше, че му е съобщил цялата истина и мъжът ѝ е реагирал с буен изблик на ревност. За момент даже загубил съзнание. Едва успели да го успокоят.
Отначало Жан се опасяваше да не би Шарл да изгуби здравия си разум и да дойде във "Версай", за да си я прибере, но бързо отхвърли тази мисъл. Съпругът ѝ не би посмял да извърши подобна лудост. А и Льо Норман дьо Турнем ѝ писа, че възнамерявал да се премести в парижкото им жилище.
Жан помилва тъмната гъста коса на Луи и въздъхна. Не изпитваше угризения на съвестта, че мами съпруга си. Изобщо не се чувстваше виновна. Онова, което преживяваше с краля, беше толкова силно, толкова изключително, че заличаваше всички досегашни сърдечни вълнения. Вече нищо не беше важно, нищо друго нямаше значение за нея. Тя живееше в опиянение и се боеше единствено тази връзка внезапно да не приключи.
Луи нито веднъж не я попита за съпруга ѝ. Двамата не обсъждаха кой какъв е, защото усещаха, че споменаването на реалността неизбежно ще разруши магията на срещата им. Жан не мислеше за Луи като за краля на Франция. В такива моменти я обхващаше плахост, която Луи долавяше и полагаше трогателни усилия да преодолее сдържаността ѝ. Въвличаше я в разговори, задаваше ѝ въпроси – явно мнението ѝ го интересуваше – и Жан всеки път се смайваше и впечатляваше от многостранното му образование и от любопитството, с което се осведомяваше за живота в Париж. Повечето съвсем нормални, ежедневни неща му бяха чужди и го възхищаваха. Жан му описваше подробно нравите на парижани, вечерите в салона на мадам Дьо Тенсен и мадам Жофрен, разказа му всички анекдоти и остроумия, които беше запомнила, и всеки път успяваше да го развесели.
Понякога обаче, докато тя говореше, кралят я наблюдаваше изпитателно, преценяващо, по обичая си наклонил глава и издал брадичка. Тогава Жан усещаше, че нещо от нея му е чуждо, и изпитваше несигурност. Стараеше се да не я показва, защото инстинктивно схващаше, че различията между двамата са част от очарованието на връзката им.
Тя се взря замислено в тъмната глава, отпусната в скута ѝ. Пръстите ѝ нежно очертаха линията на високото чело, плъзнаха се по силните скули и минаха по енергичната брадичка, която му придаваше несравнимия горд израз. Смутеният ѝ поглед се плъзна по следите от нетърпеливата им страст: смачкани чаршафи, разхвърляни дрехи, преобърнато столче... и спря върху една от картините на стената. Три прелестни нимфи на брега на езеро. Багрите бяха толкова нежни, а мазките на четката – толкова фини, че зрителят виждаше сцената през тънко було от мъгла и се чувстваше пренесен в нереален свят.
– Харесва ли ви картината? – Луи отвори очи и проследи погледа ѝ. – Приканва към мечтания, нали? Ланкре я нарисува специално за този салон.
– Прекрасна е – отговори шепнешком Жан, без да сваля поглед от платното.
Луи я помилва нежно.
– Знаете ли, че във вашата красота и очарование има нещо от тези нимфи?
Жан се вгледа по-внимателно в сцената край езерото и неволно си спомни първата си среща с краля. Тогава стоеше пред него мокра до кости и вцепенена от ужас. От гърлото ѝ се изтръгна тих смях, очите ѝ светнаха.
– Да, спомням си, че ме видяхте за пръв път на брега на езеро, но тогава ни най-малко не проявих грацията на тези неземни същества.
– Лъжете се, мадам. Още тогава ме очаровахте. Дворът дни наред говореше само за вас. – Кралят се опря на лакът и се засмя развеселено. – Аз обаче съм много щастлив, защото за разлика от тези привлекателни нимфи вие сте жена от плът и кръв.
Жан също се засмя и той се надигна да я целуне. След малко обаче се изправи рязко.
