– Ваше Величество, току-що получих по куриер вест от моята кралица – започна той, но гласът му пресекна. – Нейният съпруг, кралят на Испания, изненадващо е получил тежък удар и е починал.
Посланикът извади запечатан плик и го подаде на силно смутения Луи.
– Всемогъщи Боже... – прошепна смаяно кралят.
Жан изпита див ужас. За по-малко от секунда осъзна всички страшни последствия от тази смърт: отслабване на Испания, огромна загуба за Луи, който се лишаваше от своя чичо и от най-важния си съюзник, шок за бременната в последните дни Мария Тереза Рафаела.
– Мили Боже, дофината... – промълви с пресекващ глас тя.
Луи кимна решително.
– Принцесата не бива да узнае нищо, преди да роди – рече с твърд глас той.
Лакей и пажове с горящи факли в ръце тичаха по коридорите на двореца. По заповед на дофина те чукаха по вратите на апартаментите, за да свикат свидетелите.
– Мадам! Мосю!
– Дофината ражда!
– Мадам! Мосю!
– Нейно Височество е започнала да ражда...
Мина време, докато се появят първите придворни. Някои само по халат, под който се подаваше нощница, други напълно облечени, трети във вечерни тоалети. Повиканите слязоха с бързи крачки на партера, където се намираха покоите на дофина и съпругата му.
Камердинерът Льо Бел изтича в покоите на маркиза Дьо Помпадур и както си беше по дълга бяла нощница и нощна шапчица, застана до леглото, в което Жан и кралят спяха дълбоко.
– Сир! Сир! Събудете се, моля ви!
Камердинерът се покашля няколко пъти, но двамата не го чуха. Накрая вдигна свещника и удари с все сила кристалната кана, поставена върху нощното шкафче. Жан и кралят скочиха стреснато. При вида на призрака в бяла нощница Луи изгуби дар слово. Минаха секунди, докато познае първия си камердинер под нощната му шапчица.
– Бързо, сир! Дофината ражда! – извика задъхано Льо Бел.
Кралят скочи от леглото и се втурна към вратата.
Най-сетне се появиха първите придворни и дофинът въздъхна облекчено. Слава на Бога! Какво щеше да стане, ако детето му се бе родило, без да има кой да докаже легитимността му! Луи Станислас се обърна към паравана, зад който се намираше леглото на съпругата му. Така беше добре, любопитните нямаше да я зяпат. Дофинът чу тих стон и сърцето му се сви от болка. Горката, колко бледа и изтощена изглеждаше, а болките едва сега започваха! Въпреки огромния корем тялото ѝ си оставаше момичешко, недоразвито и той не си представяше как от този крехък таз ще излезе тяхното бебе. Обзе го лошо предчувствие, но армията от лекари и акушерки около леглото на съпругата му го успокои.
Монсиньор Бойе очевидно отгатна мислите му, защото се приближи и утешително го потупа по рамото. Мършавото лице на духовника се озари от една от редките му топли усмивка.
– Господ ще помогне на съпругата ви да роди здраво дете. Молете се и не се притеснявайте, синко.
Луи Станислас кимна. Лека-полека напрежението му се разсея.
Стаята се пълнеше все повече и заприличваше на театрална зала. Пред балюстрадата с леглото в две кресла бяха заели места кралят и кралицата. Зад тях на столове седяха принцовете и принцесите, херцозите и херцогините.
Вече имаше достатъчно свидетели, но дори незадължените да присъстват на раждането не желаеха да пропуснат великото събитие. Придворните стояха прави зад редиците столчета и по коридора. Жан остана в покоите си, но всеки час изпращаше камериерката си да се осведоми как протича раждането.
Времето минаваше. Нижеха се час след час, прекъсвани от тихите, задавени стонове на дофината и успокоителния шепот на лекарите. Настана утро. Детето още не се бе родило. Придворните скучаеха. Някои задрямаха.
Внезапно зад паравана настана суетня. Всички чуха възбудения глас на доктор Буйак:
– Започва. Детето ей сега ще излезе.
Чуха се стонове, писъци, напрегнатите гласове на лекарите. Дофинът пребледня като смъртник. И най-сетне, най-сетне прозвуча звънък, възмутен плач на новородено. Придворните въздъхнаха облекчено. Всички станаха и устремиха изпълнени с очакване погледи към карминеночервеното легло. Дали дофината бе дала живот на престолонаследник? Появи се доктор Буйак и придворните затаиха дъх. Лекарят вдигна ръка. Розова панделка, не светлосиня.
– Момиче ли е? – попита с последни сили дофината зад паравана и всички доловиха отчаянието в гласа ѝ. Доктор Буйак кимна със съжаление.
Мосю Жанел внимателно притисна клещите с живачното топче върху тъмночервения печат на писмото и гербът се отпечата във всички подробности. По-късно отново щеше да запечата писмото с помощта на топчето живак. Отдавна бе минало полунощ. Десетки свещи осветяваха ниското помещение без прозорци, наричано от малкото посветени в съществуването му "черния кабинет". Обикновено в черния кабинет работеха седем – осем души и по тайна заповед на краля копираха писма, но тази вечер тук седяха само мосю Жанел и най-добрият му копист. Беше им възложено да изпълнят много специална задача.
