Кралят се върна във "Версай" в деня след погребението. Дворецът бе потънал в траур, цареше потискаща атмосфера. Черно платно обвиваше покоите на починалата, галерията и стълбището към крилото на принца, портите, двора и вратата към министерското крило. Всички огледала в двореца бяха покрити, а придворните носеха черно – само кралят имаше право да се облече във виолетово.
Жан съжаляваше безкрайно за смъртта на дофината, отишла си толкова млада, но очакваше с нетърпения края на дворцовия траур. Мрачното настроение късаше нервите ѝ. Тя въздъхна, седна на малкото си писалище и отново се зае с кореспонденцията си. Най-силно я тревожеше Луи. Беше станал необикновено мълчалив и почти не разговаряше с нея. Обзелата го меланхолия го отдалечаваше от всичко и всеки, дори и от нея. Молеше се дълго и по два пъти на ден ходеше на меса. Жан не го познаваше като богобоязлив и това я плашеше. След детството, прекарано в манастира, тя имаше противоречиво отношение към религията. Вярваше в Бог и често Го молеше да ѝ прости греховете, но се отвращаваше от фалшивата набожност и лицемерието на придворните духовници, чиито възгледи противоречаха на здравия човешки разум. Мисленето и се формира под влияние на разсъжденията и дискусиите между поетите и философите в парижките салони. Макар да съзнаваше прелюбодеянието си, тя рядко мислеше за Шарл. След първия шок той се справяше много добре с раздялата им и с унижението, че жена му е станала кралска метреса. Льо Норман дьо Турнем ѝ разказа, че Шарл се утешава с певици от операта. За съжаление брачните им клетви бяха ненарушими и двамата шяха да останат съпрузи до края на живота си. Добре поне, че имаха отделно имущество. Църквата разрешаваше развод само при извънредни обстоятелства – в случай на жестока злоупотреба или ерес, но жената беше длъжна да се върне при семейството си или да се оттегли в манастир и двамата бивши съпрузи нямаха право да встъпват отново в брак. В нейния случай нямаше значение омъжена ли е, или не – връзката ѝ с Луи представляваше смъртен грях в очите на Църквата. Въпреки това тя не се чувстваше виновна.
За съжаление кралят беше различен. Той бе израснал под надзора на духовник – кардинал Дьо Фльори. След промяната, настъпила у него, Жан разбра, че той вярва в строгите правила на католическата църква, въпреки че не ги спазва. След смъртта на дофината не прекарваше нощите при нея – и причината не беше меланхолията и тъгата му, а пристъп на разкаяние. Това я плашеше най-силно. Тя се опитваше да се утеши с надеждата, че щом дворът се върне към нормалния си живот, отношенията им също ще се нормализират, но някъде дълбоко в сърцето ѝ страхът оставаше.
Този черен двор ме потиска и сигурно ще изпадна в депресия, каза си тя и решително се зае с кореспонденцията си. Посегна към писмото на Пари Дюверни, който ѝ бе писал от Фландрия, и ръката ѝ замръзна насред движението. Писмото не беше най-отгоре, както го бе оставила. В последно време често имаше чувството, че някой рови в нещата ѝ. Дали само си въобразяваше? Постоянните обиди и заплахи, които получаваше, я изнервяха до крайност. Беше сигурна в лоялността на слугите си. Уплашена, тя претърси писмата и с облекчение откри писмото на Пари Дюверни на дъното на купчината.
Прочете отново няколкото реда и се замисли. Принц Дьо Конти и маршал Дьо Сакс продължаваха да се карат. Пари Дюверни описваше свадите им с присъщото си чувство за хумор. Жан отвори мастилницата и посегна към перото, за да напише отговор.
Мосю Жанел стъпи на килима и изпита чувството, че потъва. Обзавеждането на работния кабинет в двореца Брюноа беше достойно за принц: извезани със злато копринени тапети, тежки завеси от скъп брокат с лозови мотиви, които се повтаряха в тапицерията на столовете и дивана, мраморни облицовки, блестящи лакирани мебели от екзотична дървесина, позлатени крака на столовете и масите.
Дворцовият банкер се надигна иззад писалището си.
– Добър ден, мосю Жанел – поздрави учтиво Пари дьо Монмартел и предложи стол на генералния директор на пощите.
– Мосю Пари дьо Монмартел – Жанел седна и без много думи му връчи папката, която носеше. – Не беше лесно, но се справих. Ето ви копията. Според мен съдържанието им е доста показателно.
Пари дьо Монмартел кимна, прелисти страниците и прочете по няколко реда от тук и там. Лицето му помрачня.
– Много ви благодаря, мосю. Напълно съзнавам колко съм ви задължен за тази услуга.
– О, не, мосю! Вие ми позволихте да ви се реванширам за често оказваните ми от вас услуги – отвърна учтиво директорът на кралските пощи и се сбогува.
Банкерът се настани зад писалището и се замисли. От години Жанел фигурираше в списъка на тайните му информатори. Двамата братя Пари му помогнаха да направи кариера в пощите, засвидетелстваха му приятелството си, закриляха го. Най-сетне го направиха генерален директор на пощите – пост, който оставаше незабелязан от Двора, но имаше огромно значение, защото заемащият го беше информиран дори за най-големите тайни на "Версай".
