Днес вложените в Жанел пари се изплатиха, помисли си доволно Пари дьо Монмартел. Той прочете внимателно всички страници от папката и опасенията му се потвърдиха. Грабна лист хартия и написа кратко писмо. После повика секретаря си.
– Погрижете се мосю Льо Норман дьо Турнем да получи това писмо по най-бързия начин. Да му го връчат лично – заповяда той и му подаде запечатания плик.
Слънчевата светлина падаше косо в полузатъмнения кабинет на краля и фините прашинки по черните платна се виждаха съвсем ясно. Жан следеше със загрижено лице как министрите постепенно губят търпение. Всички очакваха Луи най-сетне да заговори, но кралят стоеше до прозореца и се взираше мрачно навън, очевидно забравил света около себе си.
Какво му ставаше? Жан нямаше отговор на този въпрос. Невъзможността да стигне до сърцето му я плашеше по-силно отвсякога. По обед отиде в кабинета му, но той не ѝ обърна внимание. Когато влязоха министрите, помолили за аудиенция, Луи не ѝ нареди да си отиде и тя остана.
Граф Дьо Морпа се покашля шумно и многозначително. Кралят пак не реагира. Тогава той направи поклон и пристъпи напред.
– Ваше Величество, простете, но се налага да ви занимаем с някои нетърпящи отлагане събития. За нас бе от голямо значение да научим от тайните агенти, че англичаните са започнали да подготвят своя военен флот. Ако желаете, ще ви разкажа по-подробно за...
– Ще помисля по този въпрос – прекъсна го безучастно Луи.
Жан се разтревожи още повече. Изведнъж я обзе чувството, че е длъжна да го защити, макар да съзнаваше колко това е недопустимо, а и невъзможно. Независимо от всичко направи крачка напред и се обърна към граф Дьо Морпа:
– Мосю, смятам, че днес не бива да занимавате краля с този въпрос.
Графът я зяпна смаяно. Как си позволяваше да го поучава!
– Мадам, не мисля... – започна високомерно той, но Жан вече му бе обърнала гръб и стоеше пред краля. Докосна го внимателно по ръката и прошепна:
– Простете, сир, но не е ли по-добре да си починете малко. Свежият въздух навън ще ви се отрази добре.
Кралят се извърна рязко.
– Нима се одързостявате да преценявате какво ще ми се отрази добре и какво – не, мадам?
Жан се разтрепери от студения му поглед. Луи никога не ѝ беше говорил с такъв тон. По лицата на придворните светнаха злобни усмивки.
– Не съм имала намерение да проявя недопустима дързост, сир. Би трябвало да знаете, че съм загрижена за вашето добро, винаги.
Луи я погледна раздразнено, ала много бързо се успокои и отново се загледа през прозореца.
– Оставете доклада си на писалището ми, мосю Морпа – нареди с тих глас той след известно време. – Утре ще кажа какво мисля за случващото се.
Зарадван, графът кимна.
– Разбира се, сир.
Кралят кимна на присъстващите и с бързи крачки излезе от кабинета. Жан едва се въздържа да не изтича след него.
– Е, мадам, по всичко личи, че кралят не ви позволява да му досаждате повече – рече студено Морпа.
Жан не намери думи за отговор. Луи наистина бе излязъл, без да я удостои дори с поглед.
По време на вечерята витаеше потиснато настроение. Никой не говореше. Огледалата по стените все още бяха закрити, но Жан разпореди да поставят стола на краля така, че да гледа навън, и направи всичко по силите си, за да разведри мрачната атмосфера.
Лакеите отдавна бяха сервирали супата, но мина доста време, преди кралят да вземе лъжицата и апатично да започне да се храни.
Без да е сигурна дали Луи ще дойде да вечеря с нея, в продължение на няколко часа Жан подбира ястията и даже помоли доктор Кесне за съвет. Той ѝ препоръча някои продукти и подправки.
– Всички храни, които загряват и възбуждат, са подходящи за повдигане на духа – обясни ѝ той и Жан даде съответните указания на готвача.
Сервираха ястия с пикантни подправки, ала по лицето на Луи тя разбра, че храната няма да постигне желаното въздействие. Кралят изобщо не забелязваше какво яде. Бледото му лице не изразяваше нищо и тази безчувственост я уплаши още повече. След случката в кабинета му тя не смееше да го заговори. Добре че все пак дойде да вечеря с нея.
Жан хапна няколко лъжици супа, макар да нямаше никакъв апетит. В помещението цареше призрачна тишина. Чуваше се само лекото потракване на приборите.
На следващата сутрин Пари дьо Монмартел и Льо Норман дьо Турнем решително си пробиха път през събралата се пред покоите на маркиза Дьо Помпадур тълпа. Както обикновено, хората, надяващи се да спечелят благоразположението на кралската фаворитка, бяха окупирали и цялото стълбище. Двамата мъже минаха покрай тях с мрачни лица.
– Съжалявам, но в момента мадам има посещение – уведоми ги камериерката Софи, излязла да съобщи на лакея кого да пусне при маркизата.
– Кажете ѝ, че е спешно – помоли банкерът.
Софи го погледна нерешително. Знаеше, че господарката ѝ не обича да я безпокоят, когато разговаря с важен посетител, но пък двамата мъже бяха доверени лица на маркизата и очевидно имаха бърза работа.
– Моля, изчакайте за момент – Софи влезе в спалнята на господарката си.
