Насядали плътно по пейките, прави покрай стените, с халби пиво в ръцете, сред глъчка от смях и шеги, сто осемдесет и седем души се бяха натъпкали в голямата зала на Дън Канобейн. Петдесет от тях бяха охраната, която остави Слигин, а останалите придружаваха благородниците, седнали при Ловиан на почетната маса — Едар, Комер и Гурин. Ловиан никога не се бе съмнявала във верността на Едар, но приятно се изненада, когато другите двама пристигнаха пред портите на крепостта. Слугите бързаха да разчистят остатъците от обяда и да поднесат медовина. Най-сетне Едар — кокалест рус младеж на около двайсет години — изрече онова, което си мислеха всички:
— Щом Кенид още не е дошъл, ваша светлост, значи няма да дойде и същото се отнася до Дромик и Кинван.
— Така е — каза Ловиан. — Е, Кинван има най-малката войска в целия ран. Нека иде при тях, не ме е грижа.
Лордовете се ухилиха и вдигнаха чаши към нея. Ненадейно дотича Карадок, следван от млад сребърен кинжал.
— Вести от лорд Родри, милейди.
Сребърният кинжал коленичи и измъкна навития пергамент от пазвата си. Докато поемаше свитъка, Ловиан забеляза гладкото му лице и се зачуди как е могло тъй младо момче да си навлече този позорен занаят.
— Каро, отведи момъка при войниците и го нахрани, после доведи писаря.
Ловиан можеше да прочете посланието и сама, но това би наскърбило придворния писар. Когато дотича, той разтръска свитъка и се изкашля няколко пъти, докато лордовете се привеждаха напред, за да чуят по-добре. Родри бе описал най-подробно битката при стария дън и нареждаше на подкрепленията да тръгнат на северозапад към мястото за среща. Самият той се движел покрай един приток на Брог, опитвайки да заобиколи армията на Корбин.
Сред звън на мечове и шумолене на отместени столове, лордовете се изправиха да изпълнят заповедта. Писарят се наведе към Ловиан и прошепна:
— Ваша светлост, накрая има лично послание. От Невин.
Ловиан грабна пергамента.
„Скъпа ми Лова — гласеше бележката. — Макар че положението е сериозно, имам основания за надежда. Нашият деомерски враг е обезумял дотам, че просто се чудя как изобщо може да представлява заплаха. Гарантирам, че двамата с Адерин ще опазим Родри. Мога ли да те помоля за една добрина? Сребърният кинжал, който носи тази вест, не е момче, както изглежда, а девойка и аз много държа на нея. Би ли я подслонила? Твой покорен слуга, Невин.“
— О, богове! — разсмя се Ловиан. — Каро, бягай да доведеш сребърния кинжал. Кажи на момичето да си вземе обяда и да дойде на моята маса.
— Момичето ли, ваша светлост?
— Точно така. Май съм взела да ослепявам на стари години.
Когато сребърният кинжал пристигна на нейната маса с чиния хляб и печено месо, Ловиан видя, че наистина е девойка и при това твърде красива. Представи се с името Джил, дъщеря на Кълин от Кермор.
— Гледай ти колко интересно! Значи си дъщеря на онзи прославен боец. Отдавна ли познаваш Невин, дете?
— Едва от няколко дни, ваша светлост, но да си кажа правичката, въпреки целия му деомер, никога не съм срещала по-приятен човек.
— И аз си помислих така, когато го срещнах за пръв път. Хайде, дояж си сега. Като изпратим войската, ще те изкъпем и ще ти потърсим стая в женските покои.
Когато излязоха на двора, конниците вече се подреждаха в походна колона, а каруцарите се наместваха по колите. Всички лордове в тиеринството бяха длъжни да осигурят на Ловиан войската си с пълно бойно снаряжение за четирийсет дни в годината — и нито ден повече. С натежало сърце тя се запита дали Корбин няма да проточи войната нарочно, та да я принуди да плаща. Разбира се, Слигин щеше да се сражава на свои разноски докато е необходимо. Но в останалите се съмняваше, макар да се бяха събрали около нея с всички признаци на уважение.
— Докато се срещнете с Родри — обяви Ловиан, — кадвридок ще ви бъде Едар.
— Благодаря за доверието, ваша светлост — поклони се Едар. — Щом ги открием, незабавно ще пратя вестоносец. Дано да е по-скоро.
— Дано. И нека боговете ви закрилят.
Застанали на вратата на броха, Ловиан и Джил гледаха как дългата походна колона се изнизва през портите.
— Щом си яздила с Кълин, сигурно тази сцена ти е позната.
— Да, ваша светлост, и всеки път ми прилошава от страх, като се запитам дали отново ще зърна тате.
Ловиан изведнъж се потресе от мисълта какъв живот е водила тази девойка по дългите пътища, без роднини, при които да се прибере, ако баща й загине. Стомахът й се сви. За нея самата никога не бе имало значение какво ще се случи със съпруга й — дори и в най-лошия случай винаги можеше да разчита на закрила от клана. Пресегна се и стисна изцапаната ръка на Джил.
— Успокой се, дете. Сега си на сигурно място. Дори и само заради Невин щях да те подслоня, но не бих била никаква благородничка, ако си позволявах да изоставям сираците на хора, загинали заради мен. Каквото и да се случи, ще имаш място в моята свита.
Джил се разтрепера от глава до пети.
— Не съм срещала по-щедър благородник от ваша светлост. Ако някой ден ви потрябва помощ, моят меч е на ваше разположение.
