Това бе тъй мъжки начин за изразяване на благодарност, че Ловиан едва удържа смеха си.
— Нека се молим нещата да не стигнат дотам. Все пак благодаря от сърце.
— Значи Корбин захапа въдицата? — запита Родри.
— Да — отвърна Невин. — Открих армията му по-далече на изток, отколкото предполагах. Няма съмнение, завили са на север, за да ви последват.
— Великолепно. — Родри се озърна към слънцето. Едва минаваше пладне. — Какво става с хората от Канобейн?
— На път са. Адерин ще каже на вашия вестоносец точно къде да ги намери.
— Незабавно ще пратя човек. Благодаря.
След като вестоносецът потегли, Родри отведе войската още една-две мили на юг, после реши да спрат на лагер и да изчакат подкрепленията, които според Адерин бяха изоставили обоза и напредваха бързо. Чувстваше се същински неблагодарник, но не можеше да прогони мисълта, че макар и полезна, тази деомерска помощ никак не му е приятна. Без съмнение другите благородници бяха на същото мнение. Когато ги застигна привечер, Едар още ругаеше от изненада колко лесно го е намерил пратеникът.
— Най-напред си помислих, че е някаква измама на Корбин — заяви той. — Обаче Комер разпозна войника.
— Е, доста странни работи стават напоследък. Хайде, вземи си нещо за хапване и ще ти разкажа.
Докато благородниците вечеряха край лагерния огън, Родри имаше неприятната задача да убеди новите си съюзници, че слуховете за деомер са от верни по-верни. С подкрепата на Слигин това се оказа малко по-лесно, защото никой не бе чувал Слигин някога да е проявил и капка въображение. Дълго време всички седяха мълчаливо — благородниците бяха потресени не по-малко от обикновените войници. Родри се чудеше защо никой от тях — включително и самият той — не изпитва облекчение от мисълта, че деомерът е на тяхна страна. Накрая осъзна, че всички се чувстват дребни и незначителни като обикновени камъчета върху игралната дъска на деомера. От седмици насам Родри смяташе себе си за център на бунта, а своята смърт — за върховна цел на враговете. Сега и той бе станал незначително камъче, само ход от играта между Лодлейн и Адерин.
Тази нощ, дълго след като другите лордове се бяха прибрали по шатрите, Родри слезе към брега на потока. Виждаше отлично в светлината на звездите и лунния сърп — имаше тази странна дарба още от детски години, ала не я споделяше с никого. Часовите обикаляха напред-назад из ливадата около спящия лагер. Сребристият поток се пенеше и бълбукаше между камъните. През целия ден Родри бе усещал мъчително предчувствие и сега то отново го стисна в студените си пръсти. Нещо щеше да му се случи, нещо решително и непоправимо — а за боец като него то можеше да е само едно. Не искаше да умира. Струваше му се адски нечестно да умре, щом смъртта му нямаше да означава нищо друго, освен че Лодлейн прескача едно от камъчетата на Адерин и го сваля от дъската.
Когато чу зад себе си шум, той рязко се завъртя с полуизваден меч, но човекът се оказа Кълин, който малко несигурно крачеше из тъмнината.
— Чудех се кой ли броди по нощите, милорд. На стража съм, нали разбирате. Има ли нещо?
— Нищо. Мислех си за играта карноик. Играеш ли я, сребърен кинжал?
— Случва ми се сегиз-тогиз, милорд. Не е кой знае колко трудна.
— Тъй ли мислиш? Е, като свърши тая война, ще трябва някой ден да седнем двамата, та да ми покажеш какво знаеш.
Кълин се усмихна за миг, сякаш се чудеше дали ще доживеят до това време. Родри отново усети предчувствието и стомахът му се сви на топка. Щеше да му се случи нещо безвъзвратно — нещо, което бе водило целия му живот към този миг и към Кълин от Кермор.
— Аз по-добре да се връщам, милорд.
— Прав си. Слушай, Кълин, утре ела да яздиш при мен начело на колоната.
— Какво? Чакайте, тая чест е прекалена за човек като мен.
— Не е, пъклото да го вземе! Да не би някой от благородниците да е предложил да язди до мен в битката? Отсега нататък ти ще ме придружаваш и в похода, и на трапезата.
По-късно същата нощ Невин усети как по гръбнака му плъзва студената, лепкава тръпка на деомерското предупреждение и мигновено се събуди. Първата му мисъл бе, че Корбин е решил да предприеме нощна атака срещу лагера. Кръстоса ръце на гърдите си и изпадна в транс, за да разузнае наоколо. Светлинното му тяло се извиси над бивака, озарен смътно от спокойните аури на спящите хора. Горе, сред тъмносинята светлина на ефирната нощ, звездите пламтяха като огромни сребристи сфери от чиста енергия. Огледа се надалеч, но из горите и ливадите чак до хоризонта не помръдваше нищо живо освен няколко елена.
