Чиракът отвърна с изблик на дива ярост и побягна. Препъваше се, пропадаше, ала летеше все по-високо и по-високо сред облаците синя светлина. С болка на сърцето Невин го изостави. Много искаше да спаси тази душа, но скоро Властелините на Уирда щяха да хванат чирака и въпреки всичките му крясъци и ритници да го отмъкнат към лъчезарната зала. А какво щяха да отсъдят, вече не зависеше от Невин.
Старецът се върна по сребристата нишка към тялото си, вмъкна се вътре и трикратно плесна по земята в знак, че е свършил. Когато се надигна, Адерин клекна до него и внимателно изслуша разказа му.
— Мисля, че нашият враг те познава добре — каза той накрая.
— Така изглежда. Е, за онзи чирак е по-добре, че умря. Поне няма да затъне по-надълбоко в черното тресавище.
— Прав си. Хм… Щом господарят толкова се бои от теб, едва ли ще дойде насам тази нощ.
— Не би и могъл. Загубата на чирак е тежък удар за такъв като него. Разбираш ли, те буквално се хранят от учениците си чрез ефирна връзка. Обзалагам се, че в момента трепери и едва се държи на крака. Добре.
Адерин потръпна. Както повечето елдидски майстори на деомера, той рядко се бе сблъсквал с поклонниците на черното изкуство. Но Невин беше Властелин на Ефира, длъжен да бди на стража над душата на кралството и непрестанно да се озърта в търсене на нечестиви деяния, за които малцина изобщо знаеха, че съществуват. Той стана и изтупа сухите листа от дрехите си.
— Да се връщаме в лагера. Искам да сложа специален печат над аурата на Родри.
На няколко мили от тях Лодлейн лежеше в шатрата и се мъчеше да заспи. Мяташе се насам-натам, мълчаливо проклинаше хората, които шумяха навън и дори се зачуди дали да не се напие до припадък. Беше толкова изтощен, че тялото му тежеше като чувал с камъни, но щом почнеше да се унася, веднага го стряскаше тревожна мисъл или образ. Накрая той се предаде и опита да призове мрака. Представи си черната точка, после й заповяда да се разрасне. Вместо това тя просто изчезна. Продължи да опитва час подир час, ала мракът не идваше.
— Ще трябва да дадем на хората един ден почивка в лагера — каза Слигин. — Нищо друго не ни остава, нали? Вчерашният бой им дойде множко.
— Прав си — отвърна Родри. — Но сърцето ме боли, че трябва да седим със скръстени ръце, когато Корбин е тъй наблизо и вече имаме Джил.
— Утре ще дойде краят — намеси се Передир. — И Корбин няма накъде да мърда. Загубите му са по-тежки от нашите.
В хладното, мъгливо утро благородниците се бяха събрали на закуска и военен съвет едновременно. Адерин им бе казал, че обезсърчената вражеска армия е спряла на около пет мили северно — съвсем кратък преход за конницата, но Родри знаеше, че Слигин е прав.
След като съветът привърши, Родри се зае с тъжната задача да напише писмо, което да изпрати с тялото на лорд Даумир. Неговите и вражеските мъртъвци вече бяха погребани на полесражението. Когато отнесе писмото на слугата, който щеше да придружи покойника, завари край шатрата да го чака войската на Даумир. Капитан Мейр коленичи пред него.
— Имаме молба, господарю кадвридок — каза той. — По обичай се полага да си тръгнем заедно с нашия повелител. Разрешете ни да останем. Искаме да отмъстим, милорд.
Родри се поколеба. Строго погледнато, тези хора вече воюваха за деветгодишния син на Даумир и би трябвало да се посъветва с него преди подобно нарушение на обичая.
— Молим ви, милорд — продължи Мейр. — Нашият господар загина от деомер, сега искаме да помогнем на деомера да погуби Корбин. Знам, мислите си за момчето на господаря, но кой син не би желал да отмъсти за баща си?
— Добре казано. Щом е тъй, приемам. Движете се с моите хора и ще знаете, че яздите право към Корбин.
Войниците нададоха радостни възгласи.
След като изпроводи тялото на Даумир със скромната почетна стража от двама ранени бойци, Родри се върна към шатрата си да види как е Кълин. По пътя срещна Невин, натоварен с билки.
— Тъкмо се канех да сменя превръзките на Кълин — каза старецът. — Ако искаш да разговаряш с него, ще трябва да поизчакаш. И слушай, момко, не искам да му казваш какво е замислила Джил. Още е твърде слаб за такава вест.
— Добре. Боговете са ми свидетели, че изобщо не съм се питал какво ще си помисли за тази история.
— Тъй ли? Струва си да поразмислите от време на време, ваше благородие.
— Добре де, ами какво ще стане, като запита за нея в деня на битката и разбере, че я няма?
— О, той сам се погрижи за това. Кълна се, този човек има мечешки инат. Когато се събуди тази сутрин, беше страшно щастлив, че я вижда, а след миг й заповяда да се връща в Канобейн, додето не я е сполетяло нещо.
— Много благородно от негова страна. Да се лиши от дъщеря си, след като толкова я обича.
— Вярно обича я. — Странно, но Невин изглеждаше разтревожен. — О, да, много я обича.
