Под възторжените възгласи на войниците Родри избърса ножа в бригите си, подаде го на Дженантар после вдигна ризата си и се отдалечи. Гледайки подир него, Джил осъзна, че колкото и да харесва Калондериел, победата на Родри я радва, а поражението му би я наскърбило дълбоко. Със странно чувство на вина тя се обърна към елфа, който бършеше раната с ризата си под подигравателния поглед на Дженантар.
— Тоя младок е доста бърз за кръглоух — подхвърли Калондериел.
— Така е — отсече Дженантар. — А сега би ли си прибрал бъбривия език зад зъбите? Май си забравил, че Адерин заръча да не създаваме неприятности.
— Не съм забравил, но не мога да приема команди от човек, който е по-слаб от мен.
— Е, да, и ти имаш право. — Дженантар се обърна към Джил. — Нашият Калондериел също е нещо като кадвридок. Сигурно не е лесно да приемаш чужди заповеди, когато си свикнал да командваш стотици стрелци.
— Особено пък от кръглоух — намеси се Калондериел. — Инак съм съвсем кротък — не ти ли търпя проклетото нахалство от толкова време?
Дженантар се разсмя.
— Може и да си кадвридок — каза Джил, — обаче най-добре иди да покажеш тая рана на Адерин.
— О, това е само драскотина. Родри си удържа ръката. Наистина никак не е лош за кръглоух. А освен това бухалът пак отлетя на разузнаване. Безпокои го близостта на бунтовниците.
Кървава река течеше през лагера на Корбин, лееше се бавна и лепкава покрай шатрите, плискаше се около хората и конете. Макар да знаеше, че това е само изтървано видение, Лодлейн дълго не успя да го прогони и дори когато реката отстъпи, зад нея сякаш останаха ръждиви петна по всичко, което бе докоснала. Той пъхна ръце между бедрата си, за да удържи треперенето им и опита да се съсредоточи върху дебатите на военния съвет. Благородниците спореха за нещо, но сякаш невидим вятър отнасяше думите им. Накрая Лодлейн стана и си излезе. Докато крачеше през лагера, усети как враждебните погледи на хората се забиват в гърба му като кинжали.
За щастие в шатрата му беше прохладно и тихо. Изтощените и обезсърчени войници не вдигаха много шум. Лодлейн се просна върху завивките и почна да диша дълбоко и бавно, докато ръцете му се успокоиха. Трябваше да призове мрака. Неканените видения му показваха, че всичко се разпада и той знаеше, че само в мрака ще намери сила, която да му помогне. Затвори очи, отпусна се докрай, представи си тъмата и я призова. Но образът си остана само в мислите му; не долови мощ и мракът не се появи. Опита отново и отново, ала не успя да призове дори черната точица, от която израстваше истинската тъма.
Внезапно разбра: беше изоставен. Загадъчният и неканен съюзник си бе отишъл безвъзвратно. Той отвори очи и откри, че е разтреперан и потен. За момент се почувства объркан като дете, което е заспало в майчиния скут, а се събужда в непознато легло. Какво бе сторил, защо се бе забъркал в този жалък бунт, когато трябваше да се измъква, с цялата възможна бързина да бяга на изток, колкото се може по-далече от Адерин? Изведнъж си спомни убийството, спомни си елфа, когото бе заклал над магическия камък. Адерин беше само на няколко мили оттук и носеше възмездие. Как бе могъл да забрави? Отново се сети за онзи рус, грубоват девериец, с когото се бяха запознали по пътя. Тъкмо той убеди Лодлейн да подири закрила в Дън Бръдлин — онзи човек, който се представяше за търговец и една вечер надникна дълбоко в очите му… а сетне спомените чезнеха в сивата мъгла на магията.
Едва сега Лодлейн осъзна колко жестоко е бил омагьосан и то за дълги месеци. Захлупи се по очи и зарида във възглавницата.
Постепенно усети шума навън. Звукът отдавна минаваше нейде покрай съзнанието му, но накрая стана толкова силен, че го изтръгна от унеса. Край шатрата отекваха гневни гласове, тичаха хора, трополяха коне. Сигурно беше нападение. Лодлейн се надигна и в този момент Корбин отметна завесата на входа.
— Ето къде си бил! — кресна лордът. — Помогни ми, проклетнико! Не се спотайвай тук като бито псе!
— Мери си думите като говориш с мен! Какво толкова е станало?
— Кенид и Кинван събират хората си. Искат да избягат от бунта.
Лодлейн изруга и го последва. Сърцето му се свиваше от ужас, но знаеше, че вече не може да им попречи с нищо, след като мракът го бе изоставил.
Невин седеше в сянката на каруцата. Тъй като беше затворил очи и не помръдваше, слугите очевидно смятаха, че старецът дреме, защото разговаряха шепнешком. Всъщност не спеше, а бе потънал в дълбок размисъл и дори да крещяха, пак нямаше да нарушат покоя на добре обученото му съзнание. Мислено създаде изображението на шестолъчна звезда от два преплетени триъгълника, червен и син, после си послужи с нея така, както някой по-неопитен в деомера би използвал магически кристал. В центъра на звездата се появяваха и изчезваха образи, мисловни отражения от астралната плоскост, която обгръща ефирната, също както тя на свой ред обгръща физическата. Там мислите и представите придобиват свой собствен живот, затова астралната плоскост съхранява спомена за всяко събитие, станало на по-ниските равнища.
