— Разбира се. Високо ценя бойния ти опит.
— Сърдечно благодаря. Е, горите са доста широчки за един-единствен патрул. Докато сме в единия край, Инид може да навлезе откъм другия. По-добре да се разделим на две групи и да обикаляме по кръстосан маршрут. Можем да използваме пажа и някой от слугите, за да си разменяме вести.
— Добре казано! Точно така ще направим и Абрин идва с нас.
— Може ли да дойда и аз, ваше благородие? — намеси се Джил. — Имам си пони.
— Млъквай, Джил! — кресна Кълин.
— Гледай ти, девойчето май е наследило бащиния си дух — ухили се Брейд. — Какво пък, можеш да дойдеш.
Тъй като Брейд беше тиерин, простият сребърен кинжал Кълин нямаше как да възрази, но това не му попречи да напердаши Джил, когато останаха насаме.
След два дни обиколки с патрула Джил взе да съжалява за прибързания си избор, защото откри, че цялата работа е ужасно скучна. Заедно с Кълин и още двама рицари яздеше до единия край на гората, после поемаше обратно, за да се срещне с тиерина и останалите бойци — тъй сновеше напред-назад от сутрин до вечер. Единствената й утеха бе, че носеше през рамо чудесен сребърен рог с кожено ремъче. Най-сетне на третия ден, около час след като бяха тръгнали, Джил тъкмо се разделяше с хората на баща си, когато дочу странни звуци далече напред, някъде из покрайнините на гората. Спря понито и се ослуша: звън, тропот, грухтене.
— Тате! — подвикна Джил. — Чух прасета и коне!
Тримата мъже обърнаха конете и препуснаха обратно.
— Така е. — Кълин изтегли меча си с елегантен замах. — Бягай при тиерина. Ние ще ги задържим.
Препускайки, Джил надуваше рога с всичка сила. Най-сетне чу нейде наблизо рога на Абрин. Тиерин Брейд изскочи насреща измежду дърветата.
— Ваше благородие! — изкрещя Джил. — Те са тук!
После завъртя понито и препусна пред тях, изплашена, че може да е изпуснала нещо. Когато изскочи от гората, чу ясно грухтенето на идващите свине. През широката зелена ливада минаваше пътека и групата на Кълин бе застанала по средата й. Насреща им се задаваше странна процесия. Стиснал зелен щит с позлатен кръг по средата, начело яздеше благородник, който трябва да бе Инид. Подир него идваха седем конници в пълна бойна готовност. Най отзад се влачеше стадо свине, подкарвани с пръчки от двама изплашени селяни.
Тиерин Брейд и другите рицари препуснаха напред, за да заемат позиции до хората на Кълин. Когато Брейд изтегли меча си, останалите сториха същото, крещейки ругатни срещу лорд Инид, чиито бойци не им оставаха длъжни. Кълин викна на Джил и Абрин да не се пречкат, после спокойно се отпусна в седлото и подпря меча пред себе си.
— Лорд Инид е същинска свиня — каза Абрин. — Води всичките си хора, за да има надмощие.
— Така е, обаче всъщност не ни превъзхождат. Тате струва поне за трима.
Процесията напредваше бавно. Свинете непрекъснато нарушаваха колоната и опитваха да се измъкнат с жално грухтене, принуждавайки конниците да чакат, докато селяните ги съберат отново. Най-сетне лорд Инид спря коня си на пет-шест крачки от тиерин Брейд. Докато двамата владетели си разменяха свирепи погледи, свинете се пръснаха наоколо. Дори и отдалеч Джил усещаше миризмата на едрите сиви шопари с гъста черна четина по гърбовете и лъскави криви зъби под зурлите.
— Е — подвикна Инид. — Ще ми попречиш ли да упражнявам законните си права, Брейд?
— Тия права не са твои — отвърна Брейд.
— Мои са. Никому не ще позволя да ме възпира и тъй да накърнява честта ми на благородник.
Свинете загрухтяха, сякаш надаваха одобрителни възгласи. Кълин мина с коня си малко по-напред и се поклони на двамата лордове.
— Милорди, ваши благородия. Не виждате ли каква картинка представляваме с тия свине вместо публика за доблестния ни сблъсък?
— Дръж си езика зад зъбите, сребърен кинжал — кресна Инид. — Не ще търпя да ми се подиграва човек без чест.
— И през ум не ми е минавало да ви оскърбя, милорд. Ако разрешите да запитам, бихте ли казал, че лично вие имате право да навлезете в гората?
Инид мрачно мълчеше и Брейд се ухили.
— Кажете, милорд — настоя Кълин. — Ако не ставаше дума за тия свине, бихте ли потъпкал повелята на върховния крал за тези гори?
— Никога не бих потъпкал кралската воля — каза Инид. — Но моите свине…
С внезапен боен вик Кълин пришпори коня си покрай отряда на Инид и препусна право към свинското стадо. Крещейки до прегракване, той замахна с тъпото на меча. Ужасени, свинете и техните пастири хукнаха вкупом назад през ливадата, като надаваха поразително еднакви писъци и грухтене. Пред тази гледка войниците и от двата отряда се запревиваха от смях. Не им идваше на ум дори да подгонят стадото, камо ли да се бият. Единствено побеснелият Инид крещеше на хората си да спрат да се смеят и да направят нещо. Най-сетне Кълин остави свинете и подкара коня обратно.
— Драги милорд — подвикна той. — Вашите свине вече не желаят да минат оттук.
