— От какво е това, тате?
— Сигурно от катапулта.
Дворът беше безмълвен и пуст, само стадо едри бели гъски диреха охлюви из бръшляна по каменната камара. Когато Кълин подвикна, от броха изскочи момче с мръсен червено-сив елек и бриги.
— Кой си ти?
— Кълин от Кермор. Искам да поговоря с лорда.
— Е, тате тъкмо говори с него, но няма да имат нищо против, ако влезеш.
— Ей, чакай малко! Би трябвало да се поклониш и да кажеш: „Ще се постарая, добри ми сър, но великият тиерин Брейд може да е зает с важни дела.“
— Няма такава работа. Той никога нищо не върши, само дето се бие с лорд Инид, ама днес и това не прави.
Личеше, че тържествената зала на тиерин Брейд някога наистина е била тържествена — просторно кръгло помещение, заемащо целия долен етаж на броха. От двете й страни имаше масивни каменни огнища с изваяни по тях плетеници и лъвове. Мястото преспокойно би побрало поне двеста пируващи мъже. Сега обаче отсрещното огнище бе пригодено за кухня, където неугледна девойка кълцаше моркови и ряпа върху очукана масичка, а над огъня се печеше овнешки бут. Край по-близкото огнище имаше три маси с разклатени скамейки отстрани. На едната от тях седяха и пиеха двама души — мъж в напреднала възраст с буйна черна брада и висок, блед юноша на около седемнайсет години с дълъг нос и заешка физиономия. Тиерин трябва да беше младежът, защото носеше карирани бриги и извезана с лъвове риза. Невръстният паж изтича до масата и дръпна ръкава на тиерина.
— Ваше благородие? Дошъл е сребърен кинжал на име Кълин от Кермор.
— Тъй ли? — Брейд се надигна. — Тъкмо навреме. Ела да седнеш.
Без излишни формалности Брейд настани Кълин и Джил на скамейката, прати хлапето Абрин за още пиво и представи другия мъж като свой съветник на име Глин. Когато седна отново, столът му изпращя застрашително.
— Срещнах в гората двама от хората ви, ваше благородие — каза Кълин. — Те ми разправиха за враждата.
— Ах, тоя незаконороден плужек Инид! — Брейд мрачно отпи глътка пиво. — Право да си кажа, много искам да те наема, обаче щом си видял крепостната стена, сигурно имаш представа как съм с парите. — Той се озърна към Глин. — Няма ли начин да изстискаме нещичко?
— Ако не друго, поне кон, милорд. После винаги може да го продаде.
— Вярно. — Брейд изведнъж се ухили. — Ами зелето, а? Зелевите ми градини край нямат. Ей, сребърен кинжал, помисли само колко работа може да ти свърши тоя зеленчук. Можеш да го оставиш да изгние, а после да замеряш враговете, или пък, ако си имаш изгора, да и поднесеш зелев букет — такова чудо сигурно никога не е виждала. Или…
— Ваше благородие — намеси се Глин.
— Да бе, разсеях се малко. — Брейд отново надигна халбата. — Но ако си съгласен на кон и храна, плюс храна за пажа ти, разбира се…
— Приемам — каза Кълин. — Разбрахме се, ваше благородие. Можете да разполагате с мен. Но това тук всъщност не е паж, а дъщеря ми.
— Да, наистина. — Брейд се приведе към Джил. — Почиташ ли татко си, дете?
— Повече от всеки друг мъж на света, освен краля, разбира се, но с него още не съм се срещала.
— Добре казано. — Брейд се оригна звучно. — Колко жалко, че онзи цирей Инид е лишен от почитта към кралската особа, която откриваме у това невинно девойче.
Кълин се зае да разпитва съветника Глин.
— Каква е тая вражда, добри ми сър? От рицарите разбрах само това, че става дума за горите.
— Да, горе-долу. — Глин замислено поглади брадата си. — Враждата е стара, още откакто дядото на лорд Инид вдигна меч срещу дядото на негово благородие. По онова време се караха кой да бъде тиерин, имаше и други сериозни разногласия, но малко по малко нещата сами се оправиха. Разбираш ли, горите се намират на границата между двете владения. Те са последният спорен въпрос.
— Тъй си въобразява Инид. — Брейд стовари юмрук върху масата. — Съветник, изпратен лично от краля, прецени как стоят нещата и отсъди в моя полза.
— Е, хайде, ваше благородие — примирително каза Глин. — Инид оспорва само част от решението. Нали ви отстъпи дърветата.
— Ама че копеле! Да настоява, че имал древно и неоспоримо свинско право.
— Свинско право ли? — повтори Кълин.
— Да, свинско право — потвърди Глин. — Нали разбираш, наесен селяните пускат прасетата из горите да ядат жълъди. Добре, обаче жълъдите стигат само за едно стадо — нашето или тяхното.
— А онзи съсухрен тестис от ялово магаре заявява, че имал права — намеси се Брейд. — Миналата есен хората му убиха един от моите рицари, когато момчето прогони свинете на Инид.
Кълин въздъхна и отпи много голяма глътка пиво.
— Тате, не разбирам — обади се Джил. — Значи са убили някого, само за да има храна за свинете?
— Това е въпрос на чест! — Брейд тресна халбата си върху масата толкова силно, че пивото се разплиска наоколо. — Никому не ще позволя да отнеме насила онуй, което ми се полага. Воинската ми чест вика за отмъщение! Ще се бием до последна капка кръв.
— Жалко, че не можем да въоръжим прасетата — каза Кълин. — Тогава щяха да се сражават за собствената си прехрана.
