Деверийците открай време си бяха неспокоен народ. В древните времена на Зората прадедите им бяха пребродили хиляди мили, преди да основат старото кралство Девеция Рига — част от някаква далечна страна, наречена Галия. И до днес бардовете разказваха безброй предания как прадедите избягали пред нашествието на злите Румани и водени от крал Бран, преплавали необятния океан, за да открият Западните острови. Пребродили островите на длъж и шир, додето крал Бран видял белия глиган — поличба да основе свещения град Дън Девери. Дори по времето на Джил още имаше хора, които прекарваха почти целия си живот по пътищата — поклонници, младежи, обикалящи насам-натам с надеждата да намерят място във войската на някой владетел и, разбира се, сребърните кинжали. След няколко седмици пътуване с баща си Джил осъзна, че магията на пътищата е завладяла и нея. Винаги имаше нови гледки, нови срещи и разговори; чудеше се как изобщо е изтърпяла досега да стои затворена в едно малко селце.
Тъй като Кълин имаше пари в изобилие, Джил бе изненадана, когато той отново започна да си търси работа. Докато бродеха безцелно на изток през Кергоней, непрекъснато го интересуваха новините за кръвни вражди и гранични стълкновения.
— Половината лято отмина — обясни той една вечер на Джил край огъня. — Един сребърен кинжал трябва да мисли с какви пари ще изкара зимата. Е, не че мнозина от нашата пасмина са свикнали да мислят, но пък те и нямат дъщери, за които да се грижат.
— Така си е, тате. Случвало ли ти се е да спиш на снега?
— Не, защото винаги можех да се върна и да изкарам зимата при майка ти. — Изведнъж Кълин стана меланхоличен и лицето му се изкриви, сякаш го бе налегнала тежка умора. — Ах, богове, само дано да не узнае за нас в Отвъдните земи, горката. Единствената й рожба скитосва по пътищата с човек като мен.
— Тате, ти си великолепен и пътешествието е чудесно. Когато порасна, искам да стана сребърен кинжал като теб.
— Ти чуваш ли се? Момичетата не стават бойци.
— Защо не? По времето на Зората са го правили. Като Айва. Не си ли слушал балади за нея, тате? Бардът на лорд Мелин често идваше в кръчмата и понякога ми ги пееше. Винаги го молех да ми изпее за Айва. Тя е била чудесна. Знаеш ли, наричали са я Жената-ястреб.
— О, чувал съм тия легенди, но това е било отдавна. Сега нещата стоят съвсем другояче.
— Защо? Не е честно. Ами лейди Гуиневер — тя нали е живяла в Смутните времена, а не чак по времето на Зората? Едни мъже накърнили нейната чест и тя си отмъстила. — Джил положи ръка върху сърцето си, точно както правеше бардът. — „Загиват те и топла кръв обагря сърце и щит, а адът ги поглъща.“ Това го научих наизуст.
— Ако някой ден се върнем в Бобир, ще му дам аз едни балади на тоя бард. Ех, богове, какво потомство ми се е паднало.
— На теб съм се метнала. Мама винаги така казваше. Разправяше, че съм инат като тебе и щом ми докривее, ставам отвратителна.
Кълин се разсмя приглушено. Джил за пръв път го чуваше да се смее.
Два дни по-късно Кълин чу желаната новина. Бяха спрели за обяд в една дъбова горичка и тъкмо ядяха хляб и сирене, когато Джил дочу стъпките на два коня, които се задаваха право към тях. Още преди да осъзнае какво означава това, баща й вече бе на крака с гол меч в ръката. Докато Джил се изправяше, конниците изникнаха между дърветата, привели глави под надвисналите клони. Бяха с ризници и стискаха мечовете си.
— Приготви се за бой! — извика първият.
Когато двамата изскочиха на поляната, Кълин пъргаво пристъпи между тях и Джил. Непознатите спряха конете си, после изведнъж се усмихнаха. Първият се приведе на седлото.
— Хиляди извинения. Помислих, че си от хората на лорд Инид.
— Изобщо не съм го чувал — каза Кълин. — Какво става, кръвна вражда ли е пламнала?
— Точно така. Ние служим при тиерин Брейд и тия гори са негови, кълна се в боговете.
— Не бих и помислил да възразя. А лорд Инид оспорва ли?
— Оспорва. Хей, ама ти си сребърен кинжал! Търсиш ли работа? Ние сме едва четирима срещу седмината на Инид, нали разбираш.
— Гръм да ме удари! — Кълин отметна глава. — Тая дребна свада май доста кръв е изпила.
— Е, не съвсем. Нали разбираш, отначало бяхме петима срещу седмина. Но най-добре иди да поговориш с лорда. Неговият дън е само на две мили оттук, все по пътя. Няма начин да го подминеш.
Рицарят определено имаше право. Сред разчистените орни земи се издигаше невисок хълм, обкръжен от масивните каменни стени на крепостта. Зад тях стърчеше брох с не по-малко от четири етажа, над който гордо се развяваше червено-сив флаг. Но докато препускаха натам, Джил забеляза, че грамадната обкована порта не служи за нищо. Преди много години нещо бе пробило в стените три грамадни процепа, през всеки от които спокойно можеше да мине каруца. Купищата камъни наоколо бяха обрасли с бръшлян. Отвъд стените имаше кален двор, който някога бе приютявал множество постройки, както личеше по едва забележимите кръгли основи и оцелелите тук-там зидове сред буренака. От едната страна в най-горния етаж на броха зееше грамадна дупка. Джил различи през нея тесни стаички.
